Д. Б. Митов

Едно тържествено шествие изпрати Сава Огнянов до последното му жилище. Най-големият български артист след Васил Кирков си замина направо от сцената и затова споменът за него беше по-жив и името му по-популярно.

Публиката току-що беше се разделила с него от самата театрална зала и в сърцата на всички още гореше неговото последно сценично превъплъщение - Кралят от „Хамлет”.

Възторжените овации, които му се направиха след премиерата на Шекспировата трагедия, сякаш бяха сърдечно приветствие към любимия артист. Справедливо се отбеляза в пресата, че за пръв път ентусиазираната публика аплодира артист, който играе Краля - тази несимпатична от човешко гледище роля.

Публиката в тоя случай, освен чувството си, манифестира едно истинско театрално разбиране - възхити се не от текста, а от изкуството на големия артист.

Но Сава Огнянов имаше и чисто човешки качества, познати на близките негови приятели, които винаги говореха с възторг за артиста и постепенно неговият характер ставаше близък на все по-широк и по-широк кръг почитатели.

Тия негови качества съвсем не бяха разлигавеност и сантиментализъм, тъй на мода напоследък у някои разглезени наши артисти. Напротив, понякога в изблик на темперамент Сава Огнянов беше и рязък, дори предизвикваше.

Но и публиката, и близките му приятели познаваха неговото сърце, благодарение на неговия дух, което му помагаше да се издига и над най-големите мизерии.

Дори и тогава, когато напоследък, поради капризите на някои, трябваше да се водят дълги пазарлъци за оставането му в театъра след заминаването на другия голям артист Кръстьо Сарафов, Сава Огнянов не се унижи да хленчи, а само пред близки приятели изповядваше мъката си и гърмеше против неправдите.

Това благородство, тая възвишена Дон Кихотщина най-много се харесваха на младежите. Затова често пъти преди години, когато Огнянов не беше още с болно сърце, след спектакъл бяхме свикнали да го виждаме в „Славянска беседа”, обиколен от младежи, заслушани с възторг в неговите слова или запели песен в чест на големия артист.

Този възторг от човека и артиста Сава Огнянов се почувства с най-голяма сила при погребалното шествие. Хората вървяха след колесницата с тържествено мълчание, сякаш изпращаха не артист, а някой велик пълководец.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 5, 9.04.1933 г.