Петре Димовски

превод: Милена Обретенова

Потъвам в дълбочината на безкрайното сиво. Море без дъно и небе без звезди. Плувам в празното и се страхувам, че всеки миг мога да объркам крачка и да пропадна в голямата черна дупка, която си представям като отвор в тялото на земята.

А най-много от всичко обичам звуците. Те ме задържат на тоя свят. Имат толкова трептящи цветови нюанси, че ме изпълват изцяло. Всяка стъпка за мене е ново откритие. Зная, че сивото е непостоянно и крие много капани. Може да създаде пречка и да се препъна. Може да постави ограда, в която да се ударя.

Стъпвам внимателно, изследвайки в какво се е преобразило сивото. Всичките ми мисли са концентрирани в точката, която не виждам, но чувствам, че я има.

Крие се в сивото. Сивото го приемам като място за игра с предметите. Те са разбъркани и непостоянни. Внимателно се движа към тях. Понякога и те към мене, но тайно - дебнат да объркам крачка. А, видях те, ти си стол! Разпознавам го с допира на пръстите си.

Откривам предметите и по шума на вятъра, и по посоката на течението. Но моите очи, това е допирът с ръцете. С тях виждам как светът се разкрива.

Играта на предметите е тайнствена плетеница и в мисълта си създавам схемата на тяхното разположение, очертавам кръга на играта. Когато вървя, съзнанието ми е будно. Зная къде да стъпя, дори къде да забързам крачка… Ударът ми помътни съзнанието.

Дотолкова, че глупаво се претърколих и се вкопчих с ръце в пода от страх да не пропадна в черната дупка, която сивото неочаквано отвори. Гласът на мама е вторият удар, който ме застига.

Притичва паникьосана, като ми създава чувството, че ще ме прегази, а аз усещам болката, която я прерязва. „Къде ми е умът! Преместих стола, да се кача да сменя крушката, ама забравих да го върна на мястото му. Удари се много, нали, боли те”, с болка ме пита мама.

Боли ме, признавам само вътре в себе си, чувствам челото си да гори, но го прикривам в сивото - да не тревожа мама. „Не, мамо, нищо ми няма. Само малко се уплаших. Случва се. Не го видях стола кога дойде пред мен”, казвам й, защото мама знае по какъв начин виждам пространството.

„Отсега нататък ще внимавам, скъпа, много повече ще внимавам”, чува се укорът в гласа й. Съчувствам на мамината болка. Аз моята си болка я прикривам, но тя своята не може, гласът й я издава. Душата я боли, чувствам го.

Затова внимавам и постоянно гледам да облекча болката на мама, която страда много. И тази болка се стоварва и върху мен.

Та така стоят нещата. Случват се изненади с играта на предметите и постоянно се налага да изтривам старите схеми и да създавам нови. Но не се доверявам на спомена за схемата. И ръцете ми не го позволяват.

Постоянно изследват и постоянно са нащрек. При най-слабото предчувствие дори изскачат напред да уловят тайнствения предмет, който, скрит в сивото, ми се изпречва на пътя. Истински познавачи, бързо и сръчно пръстите ми оформят образа на предмета, така че научавам и за опасността от него.

Когато идват съседските деца, виждам играта им през сивото. По звуците скицирам движенията им, оформям фигурите им. Децата са бързи, палави; тичат, гонят се, и мама непрекъснато вика по тях.

„Дечица, само внимателно, да не ударите Стела!” Името ми напомня за звезда. (Стела произхожда от лат. звездна - бел. прев.) Много искам да докосна звезда.

Мама казва, че звездите са пазители на моя сън. Когато спя, покриват небето и трепкат с очички. Когато не спя, отивали от другата страна, а на тази идвало слънцето.

Топло и меко като сърцето на мама. Иска ми се да докосна и слънцето. Както докосвам сърцето на мама. Тогава се чувствам щастлива и защитена от всякакви злини. Много топло и приятно усещане.

Пипам мамините очички и я моля пак да ми изпее песента, която ми е легнала на душата и ме разтапя от умиление. Хубаво пее мама. „Тая дарба ще я имаш и ти”, ми казва тя и ми дава крилата, с които да летя. Както лети песента.

“Имам изненада за тебе”, подвиква мама още от вратата, прибирайки се от някъде. Не се сещам каква може да е изненадата. Налучквам. “Нещо вкусно и хубаво? Меко и кръгло? Куче или коте?”

Мама изчаква. “Предавам се”, казвам бързо, че да разкрие тайната. “Нещо, което не си имала досега”, тя все още ме държи в напрежение. “Тук е, пред тебе”, гъделичка ми любопитството.

Опитвам да го допра, да го видя. Напипвам нещо, твърдо, доста твърдо. “Масичка?”, подвиквам, убедена, че е това. “Ще откриеш!” Мама не разкрива загадката. Опипвам от всички страни и галя подаръка, усещам нещо гладко и лъскаво. Потупвам го, да събудя звука му, второто мое око в пространството.

Разтрепервам се. Допирът ми е непознат. Усещането също. Върху мен се разлива неочаквана красота. Започна да ме изпълва топлината на умилението.

Да ме издига свежият дъх на живота, като позволява да ми пораснат крила, с които да летя. Сивото бързо се разкъсва. Не сънувам с образи, с усещания сънувам. Чувам звука, усещам допира, впивам миризмата. Моето познание от съня. Сън? Мама ми е донесла сън?! И пак изучавам с пръстите.

Под нежния им натиск прозвънтяват приятни звуци, които ми разтапят душата. „Мамо, това е…?” „Синтезатор, скъпа.” „Той свири ли?”, питам възбудено. „Ти свириш, скъпа.” „Ще свиря като във филма „Ноди”?”, обзема ме щастие. „От теб зависи. Защо не!”, потвърждава мама. „От мен зависи?” „Ако се потрудиш”, подтиква ме и пръстите ми политат по клавишите, изведнъж оживели, игриви, и озвучават красотата на темата от моите представи.

Толкова е хубаво, си казвах, толкова е хубаво да събудиш звуците от синтезатора, да играят с тебе вълшебното танго на живота. И вибрациите на музикалните тонове гледах. Мама казваше, че това тя не го умее.

„Хайде, Стела, време е да лягаш”, подранява днес мама.

„Мамо, да лягам толкова рано?!”, възмущавам се.

„Не е рано, скъпа, винаги лягаш по това време.”

Толкова ли бързо отлетя времето?

Бях изпълнена със звуци, които се преливаха през цветовете на тоновете и през цялото време ме галеха в съня. Вече ме галят и докато съм будна.

„Стела! Още е нощ, скъпа, трябва да спим. Свиренето ти ме буди, трябва да си почина преди работа”, умолително прошепва мама. „Но, мамо, свири ми се!

Наспах се, нощта за мене мина, вече е ден, и какво да правя, освен да свиря?!”, настоятелно оправдавам своето ранно събуждане. „Същото, скъпа, каквото и досега… Гледам, човърка те, нямаш търпение да свириш”, разкрива ме мама.

“Да, хубаво ми е, много ми е хубаво да свиря, мамо”, казвам радостно. „А че майка ти не се е наспала, не те е грижа!”, като че ме укорява. „Мамо!”, излиза плачлив звук от мен. „Шегувам се, мило, шегувам се. Даже някак по-сладко спя на твоята музика. Свири? си, мило! Свири!”

Аз спя будна. Спя и свиря. Свиря и сънувам. Мама. Тя е там, седнала срещу мен, виждам я по своя си начин. Чувствам дъха й, радостта, която изпитва, щастието, което я изпълва. Пръстите ми играят, събуждат тоновете на синтезатора, музиката се разлива в пространството; и в тишината съм сама, само с моята музика, превърната в сън…

Аплодисментите ме препълниха и ме изправиха на крака. Чувствам как публиката става от местата си, аплодисментите се превръщат в хармония и ритъм и отзвучават, така както отзвучава и моята музика.

Журито е въодушевено, шепне ми мама. И тук взе първата награда… Новата енергия, която ме изпълва, разкъсва сивото пред мене, за да ми разкрие света в сиянието на цветовете.

„Мамо, беше споменала, че за да видя света, е нужна операция.”, напомням ? скоро след това. „Разказах ти свой сън, Стела. Откъде толкова пари?!”, затваря се в мислите си.

„Ще ги имаме, мамо. Нали каза, че с музиката може да се печелят пари?”, питам с надежда. „Казах, мило, казах”, сякаш се оправдава за необмислените си думи. „Ще изнеса много концерти, ще ги спечелим тези пари”, казвам уверено.

Видях, че мама плаче.

Кротко докоснах очите й и открих, че са мокри. „Развълнува ме, Стела, енергията и вярата ти ме разплакаха. Не от мъка, плача от толкова много щастие”, казва ми.

„Щастлива ли си с мене, мамо?”, изпадам в умиление. „Щастлива съм, Стела. Твоята всеотдайност ме прави истински щастлива.”

Не зная дали мама казва цялата истина, но щастието наистина вече е посадено в сърцето ми.

Искам да го изпитам цялото.

Лекарят е внимателен и търпелив. Аз съм нетърпелива и развълнувана. Обхваща ме смесица от чувства. Очакванията са големи.

Светлина! Откривам я и я опознавам за пръв път и онемявам от тоя вълшебен миг. Мама и лекарят също са занемели в очакване, още по-тежко от неизвестността на чакането.

Успях да кажа: „Виждам светлина… нещо се движи…” Мама и лекарят изпаднаха в шумно въодушевление. Звуците ме пренасят в просторна зала и бурни аплодисменти подхващат обърканата ми мисъл.

„Успяхме!”, възклицава лекарят. „Стела, ти прогледна! Вече пълноценно навлизаш в живота.”

„Коя е мама?”, попитах.

„Ще внимаваме със светлината”, поясни ми лекарят. „Очите да привикнат постепенно.”

Мама ме прегръща. Силата на щастието ми идва от нея. Лицето й сияе.

Всичко беше толкова пълно, претрупано от образи и цветове. Изплаших се дали ще успея да подредя всичко това в себе си.

Обърках се с предметите. Цветовете ми се объркаха, ту зелената ще нарека червена, ту жълтата - синя. В отговор на всичко това мама се смееше щастливо.

Аз, напълно объркана, я гледам скептично, при което тя весело ми подвиква: „Цветовете ги виждаш такива, каквито ги виждаме ние; ще се постараеш и ще ги разпознаваш, Стела!”

Беше странно. В цялата тази шарения пред мене не можех да си представя сивото.