Трифон Кунев

(Фейлетон, обнародван в 1910 година)

Това се случи в оная година, когато сръбските студенти бяха дохаждали на гости в София, бяхме вече гуляли в името на югославянската конфедерация три дена и бяхме ги изпратили по живо и по здраво с много целувки с обещание да им върнем посещението през май.

Бяхме мили момчета - ние, студентите - носехме по героически начин огромните си шапки, възхищавахме се от сръбско-българското побратимяване, бяхме уверени, че след като в София стана големият събор на сръбските и българските студенти, съюзът между двете братски страни е дело свършено, коварната Австрия ще бъде поразена и изконният ни враг Турция ще бъде пометена.

После сръбските студенти си заминаха и след като спахме по 48 часа, за да изтрезнеем, ние, българските студенти хвърлихме един поглед всичката тая работа и трябваше, уви, да признаем, че до известна степен всичкото това възпламеняване не почиваше на сериозни основи, поради която причина идеите се изпариха наскоро.

Останаха, прочее, малко борчове из гостилниците и няколко наранени от любовни стрели сърца.

Тук-там в любвеобилните наши сърца се мяркаше образът на някоя Лепосава, а множество черни очи, собственост на нашите девойки, бяха заели квартира в южнославянските сърца на неколцина Бранковци.

Пощата носеше писъмца от Белград и отнасяше други из София, стоплювайки с няколко градуса атмосферата по тоя начин.

Полека-лека бяхме започнали да забравяме белградските лепотице и писмата бяха станали по-редки: упорстваха още само няколко диамантени сърца.
Един ден дойде при нас в кафенето Нонката. Той беше турнал върху лицето си най-мрачното настроение, което имаше в склада си - тъй като Нонката беше човек твърде театрален.

Прочее, Нонето, който беше едно мило и хубаво момче и изучаваше изкуството на Цицерона и ужасните текстове на corpus juris civilis, почака да го запитаме за причините на неговата скръб и като устреми очите си към западната стена на кафенето рече свирепо и мрачно:

- Ще го убия!

Не се изненадахме много, тъй като Нонката имаше обичай да убива със смъртоносните си закани по няколко души на ден.

Такива са героическите натури.

Той продължи, хапейки яростно долната си устна:

- Ще го убия. Как се е осмелил подлеца да й пише любовно писмо…

Разпитахме, прочее, за обстоятелствата на делото, интересувайки се от подробностите, тъй както прилича на едни бъдещи магистрати и узнахме от Нонката, който встъпваше в процеса в ролята на потърпевш свидетел, че един сръбски студент - един Бранко, без съмнение - написал любовно писмо до хубавата черноока изгора на великия Ноня.

Нонката, който беше свиреп любовник и четеше цялата кореспонденция на избраницата на сърцето си, беше видял злополучното писмо на сръбчето и по тоя повод беше издекламирал експромт пред любовницата си - яростен монолог, в който, подобен на древните трагически герои из гръцките драми, беше се заклел да отмъсти на вероломния си приятел Бранко.

Тая трагическа история мина и замина и всички бяхме я забравили. Когато обаче през май ние, българските студенти, натоварихме битиетата си в един специален влак, за да отидем в Белград.

Нонката, след като бяхме изпразнили две бутилки коняк, стана и заяви с трагически глас, изваждайки из вътрешния джеб на палтото си един огромен черногорски револвер:

- Другари, дойде великият час на сладкото отмъщение. Коварният човек ще падне от ръката ми и от куршума на ей тоя револвер!

Прочее, Нонката беше взел отнякъде това древно оръжие с намерение да убие вероломния Бранка, който беше писал през зимата любовното писмо на чернооката симпатия на Нонката.

Ние се уплашихме не на шега. Нонката наистина беше човек, който се само кани, но в тоя случай той вдъхваше сериозни опасения, понеже обидата беше от твърде интимен характер и после яростта му беше много голяма.

Започнахме да го увещаваме да не прави това кърваво дело и по тоя начин да не компрометира идеята за югославянска конфедерация, обаче Нонката беше непреклоним. Той повтаряше яростно:

- Не, ще го убия!

Тренът мина през границата. До Белград имаше още много време и ние бяхме уверени, че докато стигнем в сръбската столица яростта на Нонката ще намалее и ние ще успеем да му вземем опасното оръжие.

Стигнахме Пирот и влакът ни спря на гарата. Имаше много народ, чуваха се громки викове на възторг. Подадохме глави из прозорците на купетата, махайки шапките си и викайки „живио”.

Внезапно Нонката, който най-много се възторгваше, изрева:

- Бранко!

Всички ние, които знаехме за съществуването на ужасния черногорски револвер, изтръпнахме. Злополучният Бранко беше дошел като член на една комисия от студенти, за да ни поздрави още на първата сръбска станция.

Каква трагична случайност!

Нонката бързо слезе на перона. Ние ужасени чакахме катастрофата. Нонката се хвърли към Бранка…

И викна:

- Ево го мой Бранка! Па ща си ти, Бранко, Бога ти! Е ли си добро!…

И започна да го прегръща и целува. Бранко, също така възхитен, целуваше Нонето и бе в голям възторг.

Слава Богу, Нонката беше забравил в тоя момент на ентусиазъм за съществуването на ужасния си черногорски алтъ-патлак.

После, като доведе Бранка в купето, Нонката му подаде едно шише с коняк и възкликна:

- А бре, брату, па ще ради… она… како са звала она… хе, Лепослава, ща ради…

А Бранко отговаряше блажено:

- На добро йе. Чека теби у Београду, оцу му…

И целуваше Нонката.

А тренът хвърчеше през сръбската земя, носейки залога на южнославянската конфедерация.

——————————

в. „Вестник на вестниците”, бр. 86, 31 януари 1937 г., подписано: Ланчелото