ИЗ СНЕЖНОТО ПОЛЕ
По равния селски път бързаше каруца. Двата червени коня припкаха, ровеха с копита засъхналата земя и прухтяха. Малкият Иванчо седеше до баща си, загърнат с овчи кожух и се радваше на широкото поле.
Каруцата зави покрай високи тръни, лъцна върху голям камък и Иванчо подскочи от мястото си. Баща му го погледна, усмихна се и го попита:
- Иванчо, уплаши ли се?
- От какво да се уплаша, татко? - и очите на Ивана още повече се избистриха.
Конете престанаха да припкат, извлякоха каруцата върху плещите на малък баир и спряха да си починат. Иванчо се изправи на крака, облегна се на бащиното си рамо и се загледа в сивата и студена далечина.
- Татко, много ли е далече нашето село?
- Омръзна ли ти да седиш на каруцата? Или ти домъчня за майка ти?
- Татко, много искам да видя мама!…
Конете бавно помъкнаха каруцата по равния път. Вятърът, който от няколко дни бе заспал в откритото поле, изведнъж въздъхна, погали Иванча по лицето със студена ръка, подгони из полето сухи бодлики и пак задряма.
Зимният вятър се укроти и смъкна небето като сива покривка над изораните и раззеленили се ниви.
- Иванчо, времето е на сняг - продума бащата.
- Татко, много ли ще вали? Искам на едри парцали да завали сняг!…
Вечерта наближаваше. Далечините изчезнаха в сива мъгла и полето се превърна на голям харман. Небето слезе още по-ниско, докосна се до нослето на Иванча и го ощипа по бузичките. И преди Иванчо да се сгуши в овчия кожух, въздухът безшумно се раздвижи и западаха едри снежинки.
Конете се разбързаха, но снегът ги изпревари. Пред очите на Иванча се издигна гъста, бяла мрежа, и докато разбере, какво става наоколо, пътят и нивите побеля. Полето заприлича на голяма трапеза, покрита с бели месали.
И колкото конете бързаха, толкова снежните парцали ставаха все по-едри. Иванчо отвори уста да каже нещо на баща си, но едра снежинка се залепи върху устните му и го ухапа. Той скри лице в кожуха и се притисна до баща си.
Из пътя вече нищо не се виждаше. Снежната мрежа стана толкова гъста, че конете от червени станаха бели като ангели. Каруцата започна все по-бавно да се търкаля и преди да стигнат до Сухата река, снегът наваля две педи.
Иванчо се разшава, показа нос и гласчето му прокънтя из снежното поле като ясно звънче:
- Татко, близо ли е вече нашето село?
Бащата обърна глава към него:
- Още малко път ни остана. Сега майка ти е натрупала дебели дърва в огнището и ни чака…
Иванчо се притисна до баща си и се остави снегът да го бие в лицето. Каруцата мина покрай голямото дърво, но малкият Иванчо не можа да види натрупания сняг по голите му клони.
Стана му топло в кожуха и му се приспа. В далечината излая овчарско куче и Иванчо трепна. Помисли, че вълци вият, разсъни се и се притисна плътно до баща си.
Заслуша се в меките стъпчици на снежинките и тъй му домъчня за милата мама, че каза тъжно на баща си:
- Мама сега седи в къта край огъня и ни чака да се завърнем, а ние сме още далече!…
Баща му не отговори. Каруцата затъна в снежна пряспа, измъкна се, изкачи малка височинка и радостно се спусна към селото.
Залаяха селските кучета, конете изпрухтяха и закривиха из тесните улици. Най-после стигнаха до вратника, който беше разтворен широко, влязоха в двора и конете спряха пред къщната врата.
Иванчо се измъкна от овчия кожух, чу радостния глас на майка си и извика:
- Мамо, ние вече си дойдохме! Снегът малко остана да ни затрупа. Чухме вълци да вият!…
Майката изтича по снега, притисна се до ритлата, посегна, прегърна го и отнесе Иванча на топло вкъщи. В огнището пращяха дъбови цепеници и техният весел пламък осветяваше цялата стая.
Иванчо седна в къта, простря ръчичките си към огъня и се усмихна:
- Мамо, снегът затрупа всичките ниви!
Майка му отговори:
- Синко, дядо Господ и за зърното е помислил! Загърнал е угарите с топъл кожух, за да не измръзне от студ хлебното зрънце!…
Бащата разпрегна конете, настани ги в обора, напълни яслите им с плява и се прибра в стаята. Сложиха софра да вечерят. Иванчо бе огладнял, но не яде много. Огънят го напече и на него му се приспа.
Сложи глава на майчиния си скут и обърна лице към огнището. Тя го погали, престана да се храни и му затананика на ухото да заспи:
Дали са зимни снегове паднали
или са бели лебеди кацнали?…
Иванчо се усмихна, без да отвори очи, изопна крачката си, заспа и засънува…
Навън снегът продължаваше да вали и да затрупва нивите, градините и селските покриви.
сп. „Чуден свят”, бр. 92, 5 март 1942 г.
