ХИТЛЕР?
Не е необходимо човек да носи голям ум, за да разбере, че зад многословието на статията на Янко Янев „Душата на Европа”, печатана в сп. „Златорог”, кн. 1, год. ХІІІ, се крие апология на онова политическо течение, което носи името фашизъм. Фашизмът в Италия и неговата германска разновидност - хитлеризма, си има своите философски апологети.
В своите философски обоснования на реакцията - защото фашизмът е политическа, икономическа и духовна реакция, - не е чудно, че те се връщат към Хегеля. Реакционните елементи в неговата философия, неговото учение за диалектиката на духа, който намира своето въплъщение в абсолютната държава, им са близки до сърцето.
Не е чудно, че и Янко Янев, който напоследък се е заел да популяризира Хегеля у нас, е забъркал една каша от хегелианство, фашизъм и какво ли не, за да даде воля на сегашните си реакционни настроения, които на места, кой знай защо, добиват един чисто „пророчески” израз. В края на краищата тук няма нищо чудно, то би било дори остроумно, ако беше казано просто и ясно.
Но Янко Янев иска да бъде интересен, дълбок. И той говори работи, които изглежда не разбира. Наблъскал е статията си с мисли, които си противоречат. До такава степен е затъмнил истинския смисъл на статията си, че наивният би се заблудил.
Янко Янев говори едва ли не на апокалиптичен език за края на европейската култура. Европа е пред катастрофа. Европа е пред революция. Янко Янев славослови революцията.
Човек би повярвал, че чете нещо разбрано, когато авторът пише: „ще видим тогава, че днес наистина е настъпил часът за отплата, че революцията има право, че тая революция не е само пролетариатът, но и на самия исторически дух.”
Нищо, че той съвсем пренебрежително говори за днешната икономическа криза, за безсилието на капитализма, за доктринерския социализъм; нищо, че идеалистически, по хегелиански гледа на историческия процес - все пак до тук сме в сферата поне на правдоподобното.
Може да не сме съгласни с него, но поне ще му дадем правото да мисли, каквото иска. Но когато съвсем сериозно говори, че тая криза, чието разрешение - запомнете! - той търсеше в пролетарската революция, се дължала на антагонизма между Франция и Германия и че Франция първа щяла да загине и да полудее от страх за златото си; когато говори, че само италианският народ засега - защо не и югославянският, - и там има диктатура? - бил смогнал да преодолее трагичния нихилизъм на западната цивилизация; когато съвсем открито ругае Съветския Съюз и демокрацията и съвсем открито величае Хитлер и в него вижда спасението на света; - тогава става ясно, че Янко Янев или не разбира какво е пролетарска революция, какво е капитализъм, какво е фашизъм и говори така забъркано за тях, или пък разбира, но нарочно замъглява мислите си. Противорочно замъглява мислите си.
Противоречията му са много. Пример: - говори за революция и търси оправданието й и същевременно славослови фашисткия национализъм, който всъщност признава само една нация, без пролетариат и буржоазия.
Но целта на тия ми редове не е толкова да соча противоречията на Янко Янева. Инак бих му доказал социалния и политически смисъл на фашизма като активен страж на капиталистическата система; бих му посочил, че хитлеризмът е черна редакция, а не месианство. Но целта ми е друга - да дешифрирам реакционния смисъл на статията му.
Но аз не бих сторил и това, ако тя не беше печатана в „Златорог”, списанието на което и аз съм сътрудник. „Златорог” има значение на стожер на творчески сили от различен характер и направление. Той дава място на автори, които съвсем не си приличат. Сам редакторът му писа, че „Златорог” не е кръг, което е вярно.
А за да бъде списанието истински регулатор на творческите сили в литературата ни, редакторът му трябва да го пази от статии като тая на Янко Янев. Защото списанието е имало съвсем друга посока, доколкото е засягало въпроси от такъв характер - например статиите на Сп. Казанджиев и др.
Вярвам, че съчинението на Янко Янев е поместено от редактора от толерантност към един свой сътрудник, която е била излишна поне в тоя случай.
в. „Съвременник”, г. 2, бр.23, 24.02.1932 г.
