Цветан Минков

Къдравата черна брада на великия логотет трепереше под дебелите устни, които изригваха псувни и проклятия.

Изправен го гъстата решетка на прозореца, гдето белият задушен ден притискаше измореното си лице, той не долавяше оглушителния трясък на колелетата по каменливата улица, не чуваше проточения вой на дрипавите продавачи, не виждаше пъстрите чорапи на минувачите, малките му змийски очи, сякаш раздухани въгленчета, подскачаха, готови да изхвръкнат от леглата си.

Едвам когато забеляза секретаря на външното министерство да се тътри надолу, брадата му спря да се друса. Той погледна смачаканото писмо в шепата си - хартията пареше ръката му.

„Мръсник! Той ще ни заповядва да назначаваме българин за владика!” - процеди през зъби и пак изруга министъра.

Разярен, той хукна към стаята на патриарха.

Патриарх Григорий, едър и космат като мечка, го изгледа изненадан. Той никога не беше виждал логотета толкова озверен.

- Какво има, великий логотете?

Аристид му показа смачканата книга.

- Сега вече министърът на външните работи преписва да назначим българина Дионисий за владика на Видин.

Патриархът, който рядко губеше самообладание, отстъпи две крачки.

Значи тия дебелоглави българи, които от няколко години обсипваха патриаршията с оплаквания против гръцките владици, искат вече сами да стават владици. След Неофита Бозвели иде пък Дионисий Контаров, и той котленец! И турците скланят на ума им.

Мълчанието простря черните си криле между каменните стени.

Патриархът пръв се съвзе.

- Българин владика! Никога! Патриаршията няма да изкопае сама гроба си. Българите могат да бъдат само прости попове и калугери!

Логотетът подхвърли:

- Да го наклеветим. Нека го затворят.

Ястребовите очи на Григория се разшириха. Тоя път мек блясък пламна в тях и озари червендалестото му лице. Усмивката заигра между брадата му. Той запита ниско, сякаш не чу съвета на Аристида:

- Колко подкуп би стигнал на министъра, за да отхвърлим българина?

Логотетът отвърна твърдо и сухо:

- Щом Хюсеин паша поръчителствува и иска, подкупът няма да помогне. Всички го слушат в дивана. Нали той унищожи еничарите!

Лукава усмивка заля лицето на патриарха.

- Не познавам турски паша, който мрази парите. Имаш ли кандидати за Видин?

- Колкото искаш. Само днес идваха четирима.

Патриархът допря ръка до рамото на логотета.

- Сто хиляди гроша подкуп за министъра и половин милион за нас. Това е условието. Който ги даде, той ще е владика.

*
След три дни векилинът се яви в патриаршията.

- Логотет ефенди, министърът пита какво стана с Дионисия. Назначихте ли го?

Подкупът не беше хванал място. Логотетът се измъкна:

- Тия дни синодът ще реши.

Секретарят хвана резето на вратата и се извърна.

- Ефенди, отваряйте си очите. Хюсеин паша няма да пусне грък владика във Видин.

Логотетът се вкамени. Той се усмихна насила и каза бързо:

- Ако няма други печки, ще го назначим.

И се запъти към патриарха.

- Наистина, не разбирам какво става в Турция - сви рамене патриархът.

Аристид подхвана:

- Какво ще правим?

- Ще отстъпим, логотете.

Широка, тънка усмивка се плъзна между брадата на патриарха.

Логотетът зина от удивление.

- Това ще подигне лакомията на българите. Тогава?

Григорий започна да се тресе от тих, дребен смях.

- Прати човек във Великата школа! (гръцка гимназия в Куручешме - бел. авт.) Владиката Самуил веднага ще прати архидякона тук. Владика ще го правим, така да се каже.

- Слушам, Ваше Високо Блаженство.

Логотетът напусна стаята едновременно облекчен и смутен.

*
Дионисий Контаров напусна с разтупано сърце кабинета на владиката. Сава Доброплодни и Сава Попович го очакваха.

- Патриархът ме вика. Владика ще ме прави - похвали се Дионисий.

Сава Попович се развика като луд от радост. Той прегърна своя съгражданин, повлече го със себе си и скачаше из стаята.

- Надвихме! Неофита измамиха, но тебе не можаха да измамят.

Хрисимият Доброплодни се топеше в сдържана, топла радост. Той плачеше. Отпусна се върху гърдите на задъхания Дионисий, разхълца се и продума задавено:

- Бог да помага на тебе и на българите.

Тоя ден беше празник за всички българчета във Великата школа. Песни и викове кънтяха до късна вечер.

*
Дионисий Контаров, даровит и учен момък, един от първите духовници, в чиито гърди беше пламнала жарта на националната свяст, успя бързо да се издигне при своя патрон. Той водеше упорита борба с него против тежката владищина, насърчаваше българското богослужение и килии. Сам Хюсеин паша го обикна.

Дори чорбаджиите се гордееха с него и се съгласиха да прибавят към препроръката на пашата и свое изложение. След Софрония Врачански той щеше да бъде вторият владика българин в тоя край, дето гръцкото влияние напразно се мъчеше да проникне.

Патриархът го посрещана любезно. Сърдечна усмивка покри грубото лице, смекчи го и то заприлича на едър кървав божур в черна рамка.

Дионисий му целуна благоговейно ръка и застана смирено. патриархът сложи длан на рамото му.

- Радвам се, чедо, че духът на преподобния Антим ще бъде спокоен. Повикахме те тука да послужиш с нашите владици. Нека Всевишният те сподоби с твърдост и любов към паството.

*
Дионисий се предаде ревностно на службата. От сутрин до вечер прекарваше в черква. Гърците го хвалеха, че е усвоил реда на владишката служба. Беше условена и таксата, която трябваше да внесе.

На петия ден той служи с вдъхновение. Гласът му се лееше високо, тържествено. Богомолците гърци се изглеждаха с недоумение. Когато дойде ред да вземе светото причастие, той впи очи в разпятието. Усеща, че се повдига от земята и се слива с Божия син.

Кой знае защо, като вкуси от потира, усети някаква странна сладникавост, която го погъделичка. Той изпи повече глътки.

*
След обед неволно почувствува, че иконостасът пред него се залюля. Остри тръпки пробягнаха по снагата му. Невидим пламък го обжегваше. Студени вълни се смесиха с огнените езици. Опита се да продължи службата. Тъмни болежки загризаха тялото му. гръцките духовници си размениха въпросителни погледи.

Великият логотет, който случайно присъстваше, сведе очи. Някаква зловеща радост заплиска в змийския му поглед.

- Иди си, чедо, вкъщи, та се полекувай.

Падаше мекият здрач на цариградската есен. Муезините проточиха вечерната си молитва от минаретата.

Дионисий вървеше като трапен. Струваше му се, че краката му потъват в меки ями. Той живееше у един грък в махалата Арнауткьой при Босфора.

Поздрави глухо стопанката на къщата.

- Какво ти е, отче? - запита го загрижено тя, като отриваше с вълнената си рокля мокрите си ръце.

- Нещо ми прилоша.

- Да викаме ли доктор?

- Няма нужда. Стопли ми две-три керемидки. Прати, ако искаш, Аргир във Висшата школа, да доведе Сава от Котел.

*
Сава го свари на леглото. Той се гърчеше. Устата му се бяха изприщили.

- Какво ти е, Дионисий?

Мътният поглед на болника се спря кротко върху му.

- Нищо. Като че ли игли и ножове играят в утробата ми. Днес хапнах малко маслинки.

Зеленикаво-тъмният цвят на болния не успокои Сава. Тялото се мяташе от болки.

- Ти си много зле. Да викам лекар!

Дионисий, инак здрав и плещест, се усмихна.

- Нищо не ми е. Ще мине.

Сава настоя.

- Болестите не са игра. Да ти доведа лекар.

Дионисий се тръшкаше. Махна с ръка и проговори със стиснати зъби:

- Много си страхлив, Сава. Ще поскачам ръченица и толкова. Нали владика ще ставам я!

Сава загрижено следеше конвулсиите на архидякона. Болният стенеше от болки, но сподавяше вика си.

- Остави ме! Иди и гледай уроците. Ела утре. Ще се повеселим. Пък когато стана владика, ще ми дойдеш на гости. Ще дигнем българщината - да мажем тия мръсни гърчоля!

Лицето му, което чернееше на слабия пламък на свещта, се изкриви от болка.

Сава се колебаеше. Беше му мъчно да се отдели от приятеля си. Той му хвана двете ръце и ги държа, със скрити сълзи.

- Остани със здраве!

*
Нощта се превърна в ад. Тежки камъни се струпаляха върху Дионисия. Бодежите и болките се усилваха. Не помагаха затоплените керемиди. Зората свари будни болния и добродушния грък, стопанин на къщата. Тялото се беше подуло като на удавник. Жилите му се бяха отпуснали и събрали като топки. Езикът му изглеждаше твърд като камък. Дионисий напразно се опитваше да говори.

Сава пристигна, преди слънчевите лъчи да позлатят тихите води на Босфора.

Той се хвърли отгоре му.
- Дионисий, какво стана с тебе?

Гъркинята смъркаше и плачеше.

Гъркът се луташе безпомощно из стаята.

Децата надничаха, струпани на прага.

Сава стана, изхвръкна из стаята. Върна се с един европейски лекар. Той опипа болния, разпита околните, помисли.

Дадоха на болния перо и книга да напише откога и как е заболял. Придигнаха го. Пръстите му, вдървени и тежки, повлякоха перото. Една крива черта остана на книгата. Дионисий мънкаше като ням. Перото падна от ръката му.

Той грохна в леглото.

Лекарят го разтърси.

Очите на болни бавно се движеха.

Лекарят поклати безнадеждно глава. Сава го изпрати до пътната врата.

- Вашият приятел е отровен. Не може вече да му се помогне.

Сава се удари в главата.

- Защо го послушах аз, та още вчера не извиках лекар?!

Европеецът стисна ръката му и си отиде.

- Отровен! Отровен! - ридаеше Сава.

Изведнъж страшна мисъл преряза мозъка му. Отровили са го в самата черква. Сложили са отровата в причастието!

Какво да направи? Къде да отиде?

От гърдите на болния се изтръгваха все по-глухи и мъчителни стонове. Снагата му потреперваше от време на време тежко и бавно. Почна да се отпуска. Студенееше. Очите му се приковаха неподвижно, изцъклени и грозни.

Сава притвори клепките. Коленичи и зарида.

——————————

в. „Литературен час”, г. 7, 22 май 1935 г.