Димитър Пантелеев

ЗИМНА ВЕЧЕР В БАЩИНАТА КЪЩА

Баща ми ковеше нещо на двора
и едва не премаза ръката си.
„Пази се, бащице, каза му мама,
ти имаш две балканджийски длани,
ала и двама невръстни сина.
Трябва да хвърлиш в огнището бъдника,
с дясна ръка да прекръстиш трапезата
и да разчупиш горещата пита.
Пази си ръцете, стопанино”.

Баща ми леко над нея се сведе,
погали я, вдигна я и я целуна,
а после надигна и каната с вино.
Той пи и отпива, а с него пиха
не само двата му черни мустака,
но и брадата му - цяла къделя:
„Нека да бъде благословена
тая трапеза, а и звездата,
която ни свети, която закриля
нашата къща, родната нива,
мене и вашата майчица мила”.
И всичко беше толкова просто
и толкова ясно,
че днес не може да се разкаже.

ВЕЧЕРНИЯТ СОФИЙСКИ ДЪЖД

Не ме мами, тракийски ръж,
не ме докосвайте, ели -
аз жадно слушам как вали
вечерния софийски дъжд.

Без него аз не бих заспал,
не бих сънувал детски сън,
дори без радост бих живял
във моя дом на „Люботрън”.

Дъждът вали над моя град
и всеки негов звук и звън
бих разпознал дори насън,
дори във чужд, отвъден свят.

Признавам - слушал съм със страх
дъжда, над Тракия роден,
но тоя дъжд
е по-могъщ
от фугите на татко Бах,
по-баладичен от Шопен.

Във своя вечен кръговрат
ти цяла нощ над мен звъни,
мой весел брат, мой тъжен брат
от горките ми детски дни.

СОНЕТ ЗА ЗАГУБЕНИТЕ ВЕЩИ

Отказвам се да скитам безразсъдно
из тайните пътеки на света -
ще ме догонят дни на нищета,
ще ме напусне бремето ми бъдно.

Където минех, все оставях нещо
от моя земен, разнолик багаж -
една любов, един вълшебен плащ,
две нови оди, изтъкани вещо,

дори в една безименна пустиня,
в която щях безследно да загина,
оставих свойта весела душа.

Загледан във простора бодро, живо,
вървя спокойно, ала предпазливо
и не с космична скорост, а пеша.

НЕКАНЕНИ ГОСТИ

Макар че всички порти съм залостил,
при мене вечер идат странни гости.

И вместо хляб и вино те ми носят
неразрешени дяволски въпроси.

На плещите ми лягат като бреме,
отнемат мойто кратко земно време

и ето вече няколко години
коварно ми нашепват: разреши ни!

А те са, вярвайте, неразрешими -
да ги реша ми трябват двайсет зими

и двайсет пролети и листопади,
и двайсет длани жилести и млади.

За пуста размисъл не ми се страда.
На мен от днес нататък ми се падат

открити пътища, свободни площи,
сто литра вино и спокойни нощи.