Константин Еленков

„Душа на друг човек”, роман. Изд. „Синева”. 2015

Тази книга можеше да я напише само поет.

И то поет като Никола Инджов.

С душа и сърце, отворени за чуждата болка. Или както го е казал приятелят му Андрей Германов:

„Усещане за чужда болка - най-първи знак за чистота!”

Инджов има и памет за важните неща. Неговите стихове, и особено книгите му за Манастър („Възречени от Манастър”), го разкриват като паметлив за важното и значимото.

Но тази книга e нещо твърде различно, несравнимо или поне трудносравнимо дори с романа „По следите на норвежеца”.

Ако да не знаех, че Инджов не кусва пиене, щях да кажа, че това съчинение е писано след дълбоко опиянение; да, опиянение има. Но то е онова опиянение от спомени и образи които сполетяват и сподобяват само големите писатели!… (стр.31)

Книгата има своите герои - и всичките - главни! Илко Соколаров, Анастас Примовски (Тасо Примо) и неговата майка Мата …Ами Ружа Сокoларова, с гръцкото име Елефтерия! Което ще рече Свободка, Свобода!…

„В душата ми просветва душа на друг човек и аз трябва да пиша”

Това самозадължение е самообричането, а всъщност - самовричането на поета.

…Така изпадналите в беда евреи се преименуват с български православни имена. Познавах Анастасий Примов - Тасо Примо, както беше писателският му псевдоним. Той самият с повече от десет имена.

И ето ги новопокръстените, „възречени” манастърци.

42-ма на брой, дали имената си на евреи от селото:

„…Семейство Санабрия вече сте семейство Силянови: Злата, Зорница и Косена Силянови. Ето вашите кръщелни свидетелства.единствени свидетелства за самоличност, други нямате! Пазете ги, а най-важното - да запомните кое на кого е.

…семейство Ибанес! Вие ставате цял род Страхилови. Майки, лели, мъжки и женски деца: Деница, Гиньо, Родьо, Вълка, Руса, Райчо, Славей, Лозан, Ружа…
Илко Соколаров наблюдаваше с вълнение…

Необикновеното кръщение не продължи дълго, евреите не се смущаваха от странния ритуал, тъй като Талмудът им дозволяваше да сменят до осем пъти имената си…

Семейство Балмаседа придоби кръщелните свидетелства на семейство Росенови, семейство Торихос приеха да бъдат от рода Брайкови… Евреите още не знаеха кои предишни манастърци се възричат чрез тях, обаче продължаваха кръщението си с чувство на свещена близост в някакъв почти библейски обред… Монтенарови станаха Кисьови. Те бяха също така майка, дъщеря и две момчета…”

Има една неистова емоционална оцветеност - то и друго не може да бъде. Но в същото време есеистичното е само лирично отклонение или - откровение -белетристичният слой трудно надделява. Историята с изровената пиростия - (64 стр.)

Още в Пролога разбираме защо поетът така неотстъпчиво следва своите душевност и строй - „Между Манастър и света… Там аз съм смален в края на краищaта до последния отломък живот, отреден ми преди чудото на смъртта. Дойде време да поразлистя овехтели бележници и да препрочета какво някога на Еньовден съм съчинявал за очакваното превъплъщение.”

Дали за това превъплъщение говори Инджов?

Все още…

Докато най-сетне,
от утрешен простор дошла
душа на друг човек просветне
в угасващата ти душа…

И ето, както става в живота, той, животът предопределя истинската наша роля и ни дава (дали на всички?) да разберем какво именно ни е отредил. Не всеки има очи и душа да разбере това. Е, Инджов е имал късмета ли, щастието ли, да разбере това. Т.е. към предопределението се добавя и предразположението! да се самоанализира, като по този начин да преоткрива истинското си, най- важно назначение, та в един момент да прозре:

„…че живото мое време неудържимо прелива от душа в душа”.

И - заключението:

„Ако имах родов герб, девизът ми щеше да бъде „Оцелявам смален” или „Смален оцелявам!”

Някой е трябвало да оплаче евреите - Инджовата книга е освен всичко и един поплак, реквием за неспасените евреи. Защото заедно с този трогателен и смутителен днес опит да бъдат спасени остава и онзи упрек за неспасените!

А можем да кажем, че тия 42-ма са колкото 50-те хиляди! Съдбата на селото Манастър е толкова трагична и непоносимо кървава, колкото и на самите евреи от послешното време. Така в един момент комитетът за спасяването на евреите се оказва и Комитет за свободата на Тракия. Един от героите, Илко Сокаларов обобщава тази идея така:

„Ние, от Комитета за свободата на Тракия смятаме да ви отстъпим нашето село. На вашите работници - евреи с български имена. Четиридесет и две, жени и невести с малки деца! Башибозукът ги заварди през есента на тринайсета година на пътеката Марикос - Аврен. Влачили са ги по първи сняг из местността Мъгленик. Там най-накрая са ги съсекли с ятагани. Те отдавна не се нуждаят от документи за самоличност…” (с.30)

Пак този Илко Соколаров, според както ни го рисува авторът, има склонност „да онагледява житието и битието, което не бива да се забравя и за почуда на махали и паланки, въоръжени до зъби Соколарови четници поспираха на мегданите и се хващаха на манастърско слядно хоро…. Мъжко хоро, с песен, най-бавно от бавните” (с.32)

По някое време се улавям, че цитирам едва ли не всяко второ изречение от тая книга; склонен съм да ги възприемам като сентенция или афоризъм. Но как да цитирам цяла една глава - „Кръщение по Талмуда”?! Когато само страница преди нея съм прочел: “Единственото свободно слово в нашето съвремие е писателското” (с.35) - а „откажеш ли се от едно име, означава да се откажеш от една съдба”.

Все едно чета Лермонтов, според когото: „Историята на една човешка душа е по-интересна и полезна от историята на цял един народ…”

И тъй като сравнението е неотменим инструмент в анализа, а и във всяка человеческа дейност, не мога да не споделя първото усещане за нещо познато: имах чувството, че чета наново „Време разделно”.

В писмо до Моше Алони*, авторът признава покрай другото: „…вашата лична съдба е сходна със съдбата на някои от моите герои”. (Книгата „Душа на друг човек” е в Музея на Холокоста)

В Библейските истории най-паметна, а и най-поучителна е притчата за бедния самарянин. Онзи, който помогнал на ближния в беда, без да придиря за това каква вяра изповядва страдащият. В случая имаме пълно покритие на притчата с историята, която поетът Никола Инджов ни разказва - без украшателства и излишен патос. Но с много любов!…

„Романът вече е регистриран в музея и архива на Бад Яшем (Холокоста) и е на разположение за четене и пипане с ръка от цялото прогресивно човечество… И от някои литературни критици…” - шегува се 81-годишният автор на тази забележителна книга.

Авторови „приписки” към моята рецензия:

„…бащата на Чавдар Добрев е учителят-анархист от Ямбол; баща ми също участва…
… Човекът-манастърец не изчезва безследно, прелива име, кръв и дух на следващи поколения и следващи народности в изконната наше отечество Беломорска Тракия, придава манастърски смисъл на исторически личности като Патриарх Евтимий, създава друга гледна точка към световни събития - Холокоста (в «Душа…), нацистката расова теория «Лебенсборн» (в «По следите на норвежеца»).
В «Душа на друг човек» има епизодични герои с реални прототипове - Банчо Банов, нашият колега - пилот на самолетчета с военната поща от Враждебна до Драва; Аргирис Митропулос - поетът на смесения беломорски партизански отряд; бащата на Чавдар Добрев - учителят-анархист от Ямбол; баща ми…
Впрочем, трилогията се подрежда така: «Възречени от Манастър», «По следите на норвежеца», «Душа на друг човек».

——————

1/ Моше Алони е гражданин на Израел от български произход, юрист, признат в международните професионални среди. Роден е в София. През 1951 г., едва 13-годишен, емигрира с родителите си в Израел. По инициатива на Моше Алони и на Адвокатската камара на Израел, Българската православна църква бе номинирана за Нобелова награда.

——————————

Други книги от Никола Инджов:

„Попътна повест”, роман. Изд. „Български писател”. 1981
„Възречени от Манастър”, роман. ИК „Библиотека 48″, 2001
„По следите на норвежеца”, роман. ИК „Сиела” 2009. Двамата главни герои на този роман - един българин и един норвежец, са се появили на света вследствие на секретната нацистка програма “Lebensborn” (”Източник на живот”), целяща създаването на деца от мъже-германци с арийски антропологически характеристики, и красиви здрави жени от окупираните територии. Програмата “Източник на живот”, създадена от Хайнрих Химлер, е имала за цел да осигурява приток на свежа кръв за Третия райх, Стотици хиляди се оказват жертви на чудовищния експеримент, между тях е и Ани-Фрида - певица от знаменитата шведска вокална формация АББА.