Любомир Бучков

Дамян Калфов се очертава в нашата белетристика с оригинален литературен профил. Творческото развитие от разкази - „Под южното небе” до последния том „Ние без маска” утвърждава едно име, фокус на симпатиите на културните читатели.

Мнозина от съвременните писатели още странят от градския бит. Движат се сред интересни типове, а не ги виждат. Животът постоянно изненадва с драматични случки, готови за белетристична разработка. Не ги използват. Затова психологията на града още не е намерила своя майстор-пресъздател.

Писателският усет у Калфов вярно го насочва към оригинални теми. Прониква в интимния живот на своите герои и съзира епизодични случаи, които се отбягват от вниманието на обикновения човек. В техните гънки често се таи сочна жизненост, достойна за претворение.

Описва нравите на гражданина в пъстри багри. Вечният нагон към преуспяване по пътя на компромиса, раболепието, лицемерието, суетата на държавния чиновник и неговата умствена застоялост, капризите на тълпата, ефирността на мечтите и пр. - ето прицелът на писателското наблюдение.

Образите, които третира, са из нашата среда. Стари познайници, чийто копнеж по остри изживявания, винаги е вгнезден в сърцето. Наднича и в съвременното семейство. Проектира в съзнанието на четеца типове със свой морален и духовен строеж. Ексцентричността в техните прояви заема лично място в разказа.

Както в предишните си сбирки от разкази, така и тук, Калфов насочва своя обектив към чиновническия бит. „Съдбоносната телеграма” е олицетворение на творческото отношение.

В кабинета на министъра на външните работи ставар денонощни съвещания. Цари трескаво напрежение. Държавата Бенгазия никога не е изпадала в международно отношение в по-опасен кръг. Хищните апетити на съседите бдят. Най-добрият дипломат Жемонру се изпраща със съдбоносна мисия във Вашингтон.

Очакват с трепет съобщение с приключена успешно задача. Отговаря с шифрована телеграма: „… дървените форми на обущата на жена ми да се изпратят служебно с най-голяма бързина”.

Калфов бляскаво иронизира духовната ограниченост на дипломатите. Тяхното безразличие пред съдбоносните проблеми. Подиграва се и със системата на дипломатическите промени, нерядко прикриващи фаворизацията на случаен дипломат, протеже на ежедневно величие.

Надсмива се и на атестациите за повишение на чиновниците поради заслуги в службата. „Преценката на качествата” е безобидно отречена („Жеравите” и „Повишение”). Тази обществена подкваса издава будно гражданско съзнание. Чрез присмеха се насажда нова етика. Калфов иска да се възприема друга нравственост. За нея не агитира. Не ехти суха проповед. Само загатва.

Най-ценният белег на разказите е хуморът. Докато у други писатели, които претендират да са лични представители на хумористичната литература, хуморът се приравнява с кръчмарски анекдоти или в отегчаващо поевторение на една и съща трактовка на дребноградския бит, у Калфов хуморът е проникнат от интелектуалистично отношение към сюжета. Не избива в хапеща сатира. Не жили с печална ирония. Шегува се с дребнавите прояви. Рисува ги карикатурно. Без да изпада в гротеска.

Хуморът придава живот и сочност на разказа. Напоява го със свежест. За това спомага и интимниченето с четеца. Не го отдалечава с книжна умозрителност или ненужни подробности. Не търси и фон за фабулата. Всеки разказ започва непосредно с интригата. Увлекателният том забавлява. ненадейно някоя изненада ни сепва. За да се съвземете след свършването на разказа. Но четецът се смее. На кого? Не се ли присмива… на себе си!

Всеки от нас крие, а винаги проявява някой от осмените прояви. Коварната болест - ревността в „Без възраст”, жаждата за еротични авантюри, когато са забранени, в „Последно сражение”, „Альоша” и „Хищници” преклонението пред спортните кумири и забвението към героите на просветата в „Героят” - ето зрителното поле на даровития писател. Проследява стъпките ни и снима греховете. Смее се, когато някоя несправедливост спъне начертания и обмислен ход.

Събитията у Калфов се движат с кинематографична бързина. На екрана прожектира забавни картини из нашия живот. Не се впуща в изчерпателна индивидуализация на героите. С няколко черти нахвърля образа. Карикатурната линия е налучена. Очертава по-остро отликите. За да се врежат дълбоко в съзнанието.

Знае - целта на писателя не е само да поднесе мимолетна забава. А да предизвика размисъл и след затварянето на книгата.

Авторът на „Ние без маска” е майстор на оригиналните сравнения. Не маниерничи с тях. Умее да ги използва за внушение на своята художествена идея: „голата му глава, ток-що, види се, измита, лъщеше като полирана с шеллак”; „само старите не можеха да вземат никакво участие. Бяха наистина съвсем стари, немощни и негодни - нещо като захвърлени грамофонни труби на „Пате Фрер”; „един висок, едър, шестдесетгодишен старец и една не по-млада дребна бабичка, увиснала на дясната му ръка като домакинска мрежа” и пр., и пр.

Езикът е винаги жив, подвижен. Игривостта на думите подсилва привлекателността.

Дамян Калфов е приятен. Но… и опасен. Сваля ни маската и показва истинския лик.

в. „Литературен глас”, г. 14, бр. 545, 3 март 1942 г.