Петър Шишков

Оставаха три дена до Георгьовден. Варненските лозари копаеха, подрязваха, уравняваха, реголваха, садиха лозята си, а пролетното слънце трептеше през морето и увеличаваше светлината чрез отражението си.
Георги Илиев, 26 годишен, бивш параходен огняр, който след петгодишно плаване, бе напуснал миналата есен морето - сега обработваше лозето си от три декара, близо до морския бряг - стараейки се да го обърне в доходно стопанство. Тук за в бъдеще Георги смяташе да си построи къщица и, задомен за една своя съседка, от детинство позната, за която много настойчиво го подканяше майка му - да доживее честито и щастливо от плода на лозето си и с бъдеща каква да е работа на пристанището.
След дългите морски пътешествия, той сега силно желаеше това спокойствие, а майка му вече остаряла и останала без никого, съзнателно го тикаше към тази посока, защото старите й години искаха снаха да й шета, и син, който да й пренася.
…Георги след като бе поразчистил, поразкопал и посадил разсади от домати, днес, като никога, по-рано метна мотиката на рамо и пое за към града.
Като се върна вкъщи, майка му радостна изскочи на двора, подаде му вързопче, завито във вестник, един сребърен лев и засмяна му рече:
- Дръж, синко, дрехи за преобличане! Върви на баня, та за Георгьов ден да бъдеш чист! Бяха тук Георгица с майка си: решихме празника на двама ви да го прекараме на лозето… - не довърши тя и сияюща го отправи на баня.
Георги мушна вързопа под мишницата си, пусна лева в джебчето на жилетката си и излезе на улицата… Вървейки към банята, той реши да се поотбие край брега и тъй - само за момент - да хвърли поглед на параходите.
Банята няма да избяга, а към параходите той отдавна не е бивал… Днес нещо силно го теглеше нататък…
Вървейки по-високия бряг, той втренчи поглед към пристанището… По кея бяха наредени седем парахода: трите бяха товарни, а останалите - товаро-пътнически…
Георги се спря за минутка на това место, отгдето требваше да кривне из кривите улички, за да отиде до банята, но решил повторно, че той има предостатъчно време за банята - нему силно се заиска да прескочи до параходите, за да му замирише на въглища, сгурия и масло… Той тъй отдавна не е идвал насам, току-речи от започването на хубавото време, което отдавна го бе изкарало по лозята, гдето замръкваше… Сега той е тъй близо до параходите - защо да се не отбие? Той закрачи живо към кея. От морето вееше приятна пролетна прохлада, която разправяше за благодатните южни морета: той осезателно почувствува този лъх.
Като стигна до кея, гдето единия от параходите - английския „Нил” - имаше флаг за заминаване - и бе почти с отвързани въжета и с въже на близката плаваща бъчва за потегляне, Георги зърна другаря си по професия, Стефан, върху горния му под. Стефан бе очернен, с мрежена кърпичка на врата, с оцапана фланела и с омаслени панталони, вероятно, той току-що бе излязъл из огнярната. Той бе в огнярския си костюм, а това значеше, ни повече, ни по-малко, че Стефан е огняр в „Нил”. - А как можеше да бъде това, когато преди два дена те двамата бяха играли на табла в кафенето на Каракапитана? Това озадачи и изненада Георги, който моментално се обади:
- Стефане, хей, Стефане, какво търсиш тука?
Стефан щом видя Георги, като хала се прехвърли през стената на кораба, хвана двете ръце на Георги и бързо зареди:
- Виж как Господ добре нареди работата ни! А аз вече мислех, че ти пропусна. Каракапитана ли ти каза да дойдеш?… Хайде влизай в парахода, та да те представя на командира - и той го задърпа в кораба. - От обед насам все за тебе мислих…
Минаха по дъската към кораба и краката им затропаха по железния под. Стефан излагаше всичко нервно и накъсо:
- Ходих два пъти до кафенето. Поръчах да те намерят и веднага да дойдеш…
- Никой нищо не ми е казвал и не знам за какво ме дърпаш в парахода… От лозето слязох и сега отивам на баня…
- Каква ти баня ! Заминаваме: аз и ти!… А аз помислих, че са те намерили и че са ти казали? Слушай: тази сутрин се пукнала една паропроводна тръба, която опърлила доста сериозно двама огняри, които по обед ги изнесли в болницата. Мене намериха и ми предложиха да постъпя… Записаха ме по Глазговската пияца: с по 7 лири месечно, и ми поръчаха да намеря още един другар. Ходих у Каракапитана и му поръчах за тебе… А сега ти си на време… Хайде при командира!
- Не, не мога, Стефане, у дома нищо не знаят!… Тръгнах за баня, и знаят, че съм там… Поне да ида да им се обадя ? - полуреши той, понеже морският простор заигра пред очите му: душата му закопня за момент пред перспективата, че може веднага да плувне.
- Няма време! След четвърт час заминаваме…
- Тогаз не мога да дойда! - отказа се той, като помисли за лозето си, за спокойствието си и за Георгица.
- Седем лири на месец и - моретата стават наши! - отсече Стефан. - Седем лири и на английски параход ще плаваме!… Правим няколко рейса и се връщаме!
- Поне да знаеше майка ми! - притегли го пак морето и сърцето му тихо, но още по-силно залиня за простора.
- От Цариград й се обади утре! Една картичка…
- Вярно! - подвоуми се Георги.- Поне да не беше тъй ненадейно.
- Не изпущай случая! Двама сме… Оттук - Анверс! -даде други доводи и перспективи Стефан и неусетно двамата бяха стъпили пред кабината на командира.
Занизаха се пред очите на Георги: Босфора, Дарданелите, Гибралтара, високите чуки на Корсика и Сардиния, зелените води на Атлантика, мъгливия Ламанш и хилядите познати новости, брегове, облаци и вода, които наново щяха да му се открият в друг облик, като мили и стари познайници… И морето тихо и любовно заобхваща в обятията си своето дете, което, веднъж браздило по него, нямаше сили да се откъсне от стихията му…
Почукаха на вратата, командирът се показа, вписаха Георги в списъка на обслугата, а след четвърт час „Нил” излизаше из пристанището…
Георги, облякъл другите Стефанови работни дрехи, слизаше в огнярната, а родния бряг бързо изчезваше зад кърмата на „Нил”…
На другия ден сутринта параходът мина край босфорските фарове - Румели и Анатоли, а след два часа мина край тоя на Сарай-Буруну, без да спре в Цариград… Георги ахна: майка му оставаше без сведения за него… Оттук нататък нямаше пристанище за спиране, освен - Дарданелите, и то, ако водаческото корабче се приближи до тях през нощта. Тука бе последната му надежда и заради това Георги бързо се зае с писмото си.
…Той приготви писмо до майка си, на която се обаждаше где е и за где пътува. Той я помоли да му прости за ненадейното му заминаване, да поздрави Георгица и майка й и да гледат лозето, което наскоро щяло да се краси от хубав кьошк. С това писмо той само им се обаждал, а от Анверс - щял да им пише дълго писмо и щял да им прати пари за лозови пръчки… В момента, като попаднал на парахода бил като зашеметен, та и сам се чудел сега как тъй лесно дал съгласието си да отпътува…Той скоро щял да се върне, а те нека да не се безпокоели за него!
Той сгъна писмото, постави го в плик, който надписа, и бе готов да го даде на първия кораб, лодка, водач или прост сухоземен човек, който би се допрял до парахода.
Мраморното море го пресякоха през деня, а към полунощ изминаваха и Дарданелите, гдето никой не се вести около тях… На сутринта Бяло море показваше един след друг върховете на многобройните си острови… В Средиземното море изтърпяха шест денонощна югозападна буря, която им измени курса и ги накара да се държат срещу вълните.
В Гибралтар не спряха…
В Биская ги залови друга буря, която им помете една от лодките на лявата стена…
Мъгливото време ги задържа в Ламанша зад един остров, около френските брегове. И на тридесетия ден от излизането им от Варна „Нил” влезе в доковете на Анверс.
Оттук Георги изпрати приготвеното в Мраморно море писмо, към което сега имаше наддадени страници: през всяка подстража то бе увеличавано и сега то представляваше Георгиевия дневник от момента на тръгването му от лозето, в онзи злополучен ден, - та до Анверс…
Писмото бе пратено препоръчано.
…От Анверс заминаха за Кардиф: тук уволниха цялата обслуга и двамата другари отседнаха в моряшкия дом. След два дни Стефан намери място в товарния кораб „Китай”, гдето не приеха Георги, който се бе представил само
с вързопчето си, с което бе тръгнал на баня.
Стефан, понеже не искаше да се дели от другаря си - отказа от мястото си. На другия ден те се изхитриха и разделиха всичките си дрехи на две равни части, с които успяха да получат назначение на товарния кораб „Везувий”, който заминаваше за Мадейра…
…От Мадейра заминаха за Пернамбуко.
От Пернамбуко - за Хавана…
От Хавана - за едно открито пристанище в Мексиканския залив… А след това - насочиха се за Англия . . .
В Англия ги уволниха и престояха повече от месец в моряшкия дом. Тук сега те избираха и не искаха назначение на кой да е параход: бяха решили да попаднат непременно на параход, който заминава за Черно море… За Черно море мечтаеха двамата другари… Отново слънцето бягаше към точката на пролетното равноденствие за северното полушарие, а с това наближаваше и Георгьовден. Георги сънуваше, ту лозето си, ту мотиката си, ту Георгица, ту хубав кьошк над морския бряг във Варна…
Единадесетия месец изтичаше от заминаването им от Варна, когато една сутрин върху натоварения с каменни въглища „Матапан” - Стефан и Георги пътуваха на юг през Ламанша…
Заносиха се пред очите им милите спомени на мили лица… Георги блъскаше въглища лопата подир лопата в нажежените пещи, по тялото му се стелеха поточета пот, а той се усмихваше и гледаше блажено негде там, гдето
миналата година по това време бе се потил под мотиката си…
…На двадесетия ден хвърлиха котва пред Топхането, а на другия ден - двамата другари с отечествения си „Кирил” се носеха за Варна.
В шевовете на палтата и жилетките на двамата огняри бяха изпошити много лири, плодът на едногодишния им труд.
…На другата сутрин - тъкмо три дни преди Георгьовден - „Кирил” се прилепи на кея, а Стефан и Георги, като си хванаха по отделно файтон, понеже живееха в противоположни посоки - поеха за към домовете си…
Георгиевата майка миеше съдове в дворчето, когато спря файтона пред вратата й. Никога досега не бе спирал файтон пред нейната къща. Зачудена, тя се надигна с пачаврата в едната ръка и - тенджерата в другата и пристъпи до вратата… Едва-що не се сблъскаха майка и син:
- Синко! - прохленча майката и изпусна тенджерата и парцала.
- Майко! - отекна синът…
Влязоха и седнаха под навеса на къщата:
- Прощавай, майко - зареди извинения той, - морето е магнит. Магнит е то за своите чада… Бил ли си в него, пак ще бъдеш! То омайва и те тегли. Закърмения с морския живот и въздух - навеки е обвързан с морето!… Аз знам, че ти се настрада, но сега ти нося английски жълтици, 50 парчета, за да си направиш кьошк… Отсега нататък при тебе ще бъда и от лозето си - морето ще гледаме…
- И Георгица те чака. Чака те, синко, и все за тебе си приказваме… Го-ди-на - от днешния ден!… - и заплака майка му. - Миналия годишен Георгьовден го прекарахме, като да имахме покойник вкъщи… Да влезем вътре, синко, за да не слушат съседите! - сети се тя, и влязоха в прихлупената стаица. - Много си почернял, синко; цял арапин си станал! - засмя се тя след плача - ти се отпусни, та си отпочини; пък аз ей сегичка ще прибегна до Георгицини да им кажа - и подскочи тя като млада.
Но като хвана дръжката на вратата, вероятно я блесна друга мисъл и тя се обърна разколебана към сина си:
- Преди да се видите с Георгица - я иди на баня, синко! Много си почернял, та да не уплашиш момичето! Като се завърнеш - нея тука ще я завариш!
Майка му пак сгъна вързопче, даде му един лев, а той, като съблече палтото и жилетката си, които сгънаха и заключиха в сандъка, облече други дрехи и пое направо към банята…
…А на Георгьовден - на лозето имаше веселба, на края на която Георги и Георгица се нарекоха годеници . . . и определиха мястото на бъдещия си кьошк.

Варна, 22. 1. 1926 г.

сп. „Морски сговор”, г. 4, бр. 2, 1927 г.