БИРНИКЪТ ДОШЕЛ
Наистина, това бе бирникът. Той бе пристигнал късно снощи и невидян от никого, вмъкнал се кръчмата „Дълбоки вир” през вратата откъм двора.
Селото, с изключение на кръчмаря и поляка Вучо Стамболията, не знаеше с какъв гост осъмва. За това и мнозина селяни се готвеха да отидат в града с разчет, че може да се случи вероятното - да се върнат пияни вечерта. Бирникът кой знае кога ще дойде, мислеха те.
Той обаче дойде и, както изглеждаше, с добре запретната ръкави. строга заповед бе получил да събере недоборите от серчима, беглика и слетите години до стотинка. Поземленият данък да се събере колкото може.
Стоян нямаше да плаща много, но изплаши се повече от самото име. Той бе изпратил снощи чирака да докара говедата, а сам останал да търси из гората през цялата нощ двете загубени крави и най-после, в зори, когато отиде да каже на стопаните им, че ги няма, намери ги, че лежат и спокойно си преживят пред портите, ни лук яли, ни лук мирисали. Ще се разбере в коя царевица са изкарали тая нощ. Отиде дома, взе си храна и припна пак към сбирището капнал за сън.
Сега той чакаше да види какво търсят тия хората край селото, при чардата.
Полицейският стражар мина през малкия вратник на крайния широк двор, откачи гъжвата на голямата леса и отвори широко. Бирникът и старейшините застанаха в краищата на улиците, а горският, полският и другият полицейски се пръснаха и заеха места по краищата на чардата.
- Хееей, кехая-баши! - извика бирникът към Стояна, давайки знак с ръка. - Връщай говедата назад!… Хееей, чуваш ли? Хайде де!
Стоян видя, че другите подбират чардата отстрани, извика и даде знак на чирака, който стоеше от другата страна на дола, край една царевица, а сам той нарами тоягата, захвана да подбира назад и се чуди защо ще да е това…
- Пак за данък е; защо ще е друго? - говореше си той. - Зимъска на Васил описуваха човеците - здраво и сакато, шуто и рогато, и добитъка, и кокошките, па и колата и ралата, та не стига това, ами и пенджорите с джамове. Оно не е току така: има си крушка опашка. Стастиска, каже било, а не за данок. Харно ще стискаме капите си днеска. Сега на говедата ще вземат, догодина на кокошите, друга година на пенджорите, на колата, на ралата, па като погледнеш, не останало и клин без данък…
- Скоро, скоро! Та това не са пилци да хвъркат. Говеда са това! - мърмореше като на себе Стоян и подкарваше.
Запазени всички изходи на улиците към дола, чардата се сви като клин и се насочи като по улеи към отворената леса.
В миг целият двор на бедняка Динчо Спичаря, у когото обикновено посрещаха марта циганите катунари, сега вредом побеля като покрит от сняг. Всичко вкараха вътре, даже и бика, който сам пожела да сподели общата съдба.
Стражарят затвори лесата, изправи се отвън като кол и чакаше нови нареждания от бирника.
В късо време по оградния нисък плет на Динчовия двор, се налепиха почти човек до човек, мъже, жени и деца, дотичали от всички краища на селото да видят това нечувано и невиждано досега чудо.
Всички бяха слисани и мълчаха като риби. В един край, обаче, в една група мъже, се надигаха смехове. Там бе Петко Браздарски, млад, 34-35 годишен селянин, сухичък, с длъжки мустаци и с каскет.
Външно и той селянин, като и всички селяни със средна заможност. Той е сам на майка, при четири оженени сестри. Това, което го отделя от другите, е необикновената му духовитост. Той разсмива цялото село, но държи го в същото време на шило, с което боде без пощада всекиго, като почнем от кмета. Всички се пазят да не попаднат в езика му, но той всякога намира как и откъде да започне.
- Сега е пък на Динчо ред да се види богат. - казваше той. - Никой не е видял толкова стока в двора си.
- А бе, то село, като плювне само, може да удави. Не крава, а по едно теле да му отделим, с Димча не може се заприказва - настави горският.
- Па да му отделим; какво санким, бива от едно теле да даде човек. Само че то не стига; с телето трябва друго нещо. - каза Петко.
- Какво друго?
- И по една ливада зестра отгоре; да има с що да го храни.
- И по две ливади му дайте, телетата на Динчо няма да хапнат сено - намеси се една жена.
- И тая хубава! Па нали искаме да го направим чорбаджия!
- Вие искате, ами Динчо си знае неговото; какъвто си е милостив, ще надойдат от несвърта всичките цигани у него на зимуване - възрази жената. - Селото ни ще се поциганчи; резил ще станем.
- Това са женски страхове - отсече Петко, без да се смее. - Нека дойдат, колкото искат. Ние печелим. Ще се поциганчим и ние. Ще правим вретена и корита; във всеки двор ще има песни и свирни, мечки и маймуни; па тогава бирникът, ако може, нека ги гони да ги затваря.
в. „Литературен глас”, 14.10. 1928 г.
