Стефан Попвасилев

Тоя завет на многозаслужилия хилендарски монах се отнася за езика ни. „Българино, знай своя език!” - надал глас преди 170 години Паисий. Тия паметни думи са били насочени към ония „отцеругатели”, които почнали да забравят своето, влачели се по чуждото; почнали да изоставят езика си, най-важния им народен белег, да не се чувствуват сякаш и българи.

Естествено, тогава робството е създало особени условия за живот; чувствата за род и език, за минало и земя, за свое, за родно е било потиснато у българина-роб; съзнанието за народностна сила е била потъмняло, духът изобщо е бил сломен. И не би било наистина чудно, ако по силата на всички тия тежки угнетителни условия народът ни загинеше и земята ни се обезличеше.

Но спасителният вик на Атонския монах и вестител на нашето възраждане дошъл тъкмо навреме; тъкмо навреме прозвучал и стреснал, свестил отпадналия български дух.

Патриотично настроеният Отец Паисий дал тласък за народностното ни свестяване; езикът става средство за самосъхрана във време на изпитание през робския живот, и свещените думи „Българино, знай своя език“, стават завет - поучителен за всеки българин!

Ала тоя завет, оставен от времето на черното робство, е еднакво значителен и днес, когато се радваме на свободен живот. И ние, днешните българи, трябва честно да си го припомваме, или други да ни го припомват, ако сами не се сещаме да сторим това.

Защото и днес, толкова години след Паисия, у нас има още „отцеругатели”, които нехаят за своя роден език, влачат се по чуждото, забравили съвсем заветните думи на монаха от Атон.

И днес, когато българският език е възмъжал, обогатен, разхубавен, станал е годен да изразява най-тънки мисли и нежни чувствувания, намират се българи да смятат, че тоя език е все още беден, изостанал; намират се образовани българи, които без да го познават, без да са надникнали в неговата съкровищница, без да са свикнали да се ползуват от всичкото му разнообразие и от изразителността му, прибягват към чуждинско благо, служат си с чужди речи и обрати, загрозяват езика и мисълта си с пренепотребни и грозни чужди думи и всякакви несвойщини изобщо.

С това те съвсем убедително се сочат като неистински българи - такива не тачат завета на Отца Паисия.

Но нека пък се и знае, че в днешно време, чийто трагичен дух всички чувствуваме, Паисиевият завет за език, също и за род, се дори все повече разраства и добива особен смисъл.

Настало е вече измежду много наши среди искрено желание, бих рекъл копнеж, за опознаване езика свещен на нашите деди; желание и копнеж да видим тоя език чист, и оправен, и строен, след като вече сме го обикнали.

Ето недавна един българин - не филолог, не и учител, издаде спретната книжица, онасловена „Изпълнен дълг към родната реч”. С тоя си малък труд авторът наистина е искал да изпълни своя дълг към бащиния език и изповядва чистосърдечно, че би направил голям пропуск в живота си, ако би занесъл във вечността бележките, размишленията и събирания материал по езика ни, за който тъй много радее и желае да го види оправен.

Преди това пък друг българин, с Паисиевска ревност за българския език, редовно сочеше в свое списание с кои чужди думи не бива да си служи българският правник.

А от седем години си имаме и нарочито списание, дето се изтъква как не бива да се говори и пише български, ратува се за правилна, чиста и стройна родна реч и постоянно се повтаря Паисиевият завет: „Българино, знай своя роди език!”

Всичко това е добро начало и утешително явление в днешната лоша съвременност. Нещо повече. Не е ли то същевременно и залог за постепенно и неотстъпно опознаване на българския език в духа на Паисиевия завет?

сп. „Завети”, г. 1, кн. 11-12, 1934 г.