Георги Майоров

Румен Стоянов на 75 години

Много рядко се виждаме, но добре познавам творчеството на поета и есеиста Румен Стоянов. Преплувал света и зад океана, той опазва дълбокия си български корен. Аскет в битието, разкошен в творчеството. Това проличава дори в далечната му първа книга ,,Стихотворения от Бразилия” (1981).

Различен, самороден. Може и чепат да се вижда на някого, но и ,,чепът” по-сигурно удържа и отпушва отлежалото благородно вино. И бликват детайли на богато обагрена и деликатна българска словесност.

Откроява се голямата грижа на автора за опазването и правилното развитие и битуване на автентичния книжовен и дълбоко народностен български език. Което с пристрастие той отстоява до днес.

В ,,Бавни стихотворения” (1983) тихо изговаря своята реалност на поет, влюбен в малката България, която, с мисълта му за нейната героика, в душата му става безкрайно голяма. Мисълта му тече бавно като бавната стъпка народна.

Защото само бавната мисъл е мъдра. Векове намирала сила с ,,кротката твърдост” на буквите. С тази постоянна мисъл на поета, всяко малко българско расте и става безкрайно голямо, така необходимо в сегашното разпътно време.

При Георги Джагаров България също е малка, но тя му е достатъчна, за да извиси нейното величие и изкаже своята синовна обич. Джагаров - пламенно, Стоянов - тихо, като в олтар. И при двамата изповедта е честна. Различава ги генното инженерство в изказа на родолюбието.

При първия ехти по върхове и откънтява силно. При Стоянов родолюбието постоянно е разпалено, жарта грее стените на душата, не позволява волята за съпротива срещу отцеотстъпниците да изстива. Неговите бавни стихотворения с мъдрата стъпка народна отиват далече в бъдното. Мисъл океан, побрана в яка къща, с най-красивия под - ,,от земя”.

Сливането на мечтата и творчеството с обикновения загрижен човешки труд е основна идея в стиховете на поета Румен Стоянов. Той ги вкопава в едно съдружие, което да превърне мечтата на всеки човек в реален живот. И поезията му е ,,отворена” за ,,ръката…очите…устата…гърлото…раната”.

Мисълта му за деня е забавена, взира се далече в бъдното. Първо се чува думата, след което ,,мелодията” достига октавата на душата. Защото поезията му бавно се учи да работи и страда, да обича и мрази, да вярва и се съмнява.

Така, за да се случва най-добрата му поезия, се налага да влиза и в ролята на ,,езиков водолаз”, който прониква през ,,плътни слоеве втечнено време”, за да намери точната дума.

И открива причудливи сравнения, необикновени метафори и алогизми, че да гребне ,,шепа езикова свежест”. Затова пътят на неговото перо е неравен като неравностите в страданията български.

Поезия на богато въображение и тържествуваща действителност. ,,Широка и безкрайна улица”, която и уличните метачи следва да разбират, защото ,,поетът чисти сърцата”, както метачите улицата в борбата за ,,всеобща чистота”. Само така чистотата онагледява ,,нежните и плахи думи… като стъклопис срещу изгрева” с белотата на постлано за любов ложе.

И тогава може да бъде утолена жаждата на поета, който се навежда над нея ,,както върба над водата”. И пак по оная безкрайна поетична улица намира вечните теми за ругаещия живот, който го унижава, възмущава, въодушевява и възвеличава. Намира и всичко, останало недописано. И това всичко да побере в едно стихотворение. До такава висока етика за творчеството се издига поетът Румен Стоянов.

Уловена истина, изживяно усещане на зидар, който ,,се приближава към небето”. За да слезе пак на земята и да започне нов строеж ,,с яки букви”, с ,,хоросан от обич”, като намества ,,всяка дума като дялан камък”. И сградата му е съвременна, защото не спазва парадигмата ,,строфата да има четири стени” и тя стига ,,най-високо слънцестоене на обичта”, преминала през ,,простия и всемогъщ вкус на потта”:

,,Защото този свят е мръсна обувка
и трябва добре да бъде почистена”.

Затова не можем да отречем колко високо гражданско съзнание съзижда поетът Румен Стоянов. Изрича го с неизказани думи. Затова е така символичен и реален.

Като ,,Нощно стихотворение” тайнствен, като дневна поема дълбок, всеобхватен, разтърсващ безвремието, сияен като небесна дъга, променлив като бриз, загадъчен като усмивка, потопена в безкрайния му поетичен океан, достигнал го чрез всичките речеви извивки, че да прозре своята ,,отсамност и отвъдност” - зад думите, зад написаното, зад неизказаното.

Поетът и есеистът Румен Стоянов не е модерен в своето творчество. Той е новатор. Сред традиционната омайна реч на ,,мама и на татка” той търси и намира несътвореното и в стихосбирката ,,Кърчаг” (2005).

Кърчаг като олицетворение на стомна идва за заглавие на книга. Стомната е всепознато изделие за наливане на вода (изворна или обикновена) и вино (руйно и каквото и да е), но кажем ли ,,кърчаг”, уж е същият синонимен тандем, а събужда любопитство, тайнственост, загадъчност, извънпредметна сетивност, извън катадневна употребяемост, одухотвореност, изненадваща поетичност, необикновен земен, кърски чар.

Така по своя звуков насос наподабява тонове за наливане в този съд и за отпиване с гърлестото ,,гъл-гъл”, за което всеки ще ме опровергае, но това усещам, чувам и виждам аз, пък според други може и сто пъти да не е така.

Отпиваме от стомната (кърчаг) и пак го виждаме целокупен и нов. С широта на мисълта, стигаща до кръгозор. А близостта за него е ,,клуп”, та мисълта му се рее и вижда само надалеко. Дори в мълчанието стига възвисяването на изказа. Богат, стигнал до устоцветие, издигнато до изкуство. Изкуство на ,,чистодушие” и ,,смиреномъдрие”.

Поезията в ,,Кърчаг”-а е с бавна глътка отпивана и в бавна стъпка унесена, та през XXI век върви наверев, с поглед назад, към силата на младостта, която сътворява бъдното далечно прозрение. Без да е знаме развявано, но в диплите му тихо се сражава жежкото поле на честта и хладката синева на човешката доброта до забрава и възпоминание в дума и дело, като изваяние и памет вековечна.

Рядко срещана, затова и така рядко изписвана. Вдълбочена в себе си, извисена над догмите. Творчество божествена плащеница, не на всеки дадена да се наметне. Новатор в думата, в стиха, в стихосложението. Стихослужене на строгата самодисциплина. Недолюбен, но обичан. Неподвластен, но властен глас.

Неизписан, но вписан в бъдното на търсещия литературен живот. Неограничен в пространство и време. Автор особняк, дори самотен бегач на дълги разстояния, без да се надпреварва с някого. Който не понася дори представянето на стихосбирка, в която поезията е мезе, прокарвано с глътка вино.

Най-подир, осъзнал небитието в битието, Румен Стоянов става съзерцател и проявител на невидимото с око и улавящ неуловимото с ухо. Така отново се ражда и съзижда, умира и възкръсва с благоверната надежда, че още е, че още може.

Да вижда и отрича видимото чрез невидимото - всеобхващащ и всемогъщ. Самороден талант - възпяващ и въздигащ. Дори с ,,Мълчани стихове”. Затова както и да го наричаме и да не го обичаме, той си е той!

А каква е публицистиката на поета Румен Стоянов? Силна, слаба? Тя е оригинална, интересна, привличаща, само негова! Отговор намираме в есетата и кратките сентенции в книгата ,,Откоси” (1999).

Отново оригинално заглавие. Който не е хващал косило и не е точил острилото на коса, не може да го роди. Заглавието веднага ни казва - с едно завъртане на мисълта един откос. Общо 157 откоса.

Бавни, но с голям размах, художествено защитени, мъдри. Уж замахва над най-дребното, незначимото, а под властното му перо става значимо с дълбоко прозрение.

На всички читатели дава според ръста им, защото има какво да даде; казва още кога едно стихотворение е станало; какво е поезията и какъв е нейният смисъл; какво постигаме в стремежа да уловим неповторимия миг със сетивата си и с новите технически средства; че когато многократно повтаряме сянката на този миг, ние губим неговата магическа неповтаряемост; рисува бръчките на литературния изказ; приобщава в стих ,,каквото и да било, стига дотогава да ми (му) е било неподвластно”; че поетът се мери по ,,сливането на душа с поезия”; какво е влиянието върху творците и критиците; мечтае за безсловесно писане - при напълно реална и отвъдна свобода на твореца. (С този метафизичен уклон естествено не можем да се съгласим. Покрай новите технологии словесният изказ достатъчно се осакати, че дори деветокласници не могат да четат.

Тогава къде отива нашето бойко слово и нашата идентичност?); спори за естеството на поетичното майсторство; и как така е писал стихове на чуждия португалски език! Дава отговор и за необразната поезия, за голямата стойност на нечувани думи като ,,грънк” например, в единствено число за грънци; че поезията също е и ,,почуда от красотата на каквото и да било…почуда от почудата…от не знам какво и не знам защо…от всичко онова, което е поезия и е необяснимо какво е то”.

Стих свободен и бял, върху бяло с черно написан. То е намиране на свободата да избягаш от ,,магнитните рими”. Поезията е хармония ,,със самия себе си”. Вълна всеобхватна. Сам авторът има преживявания за широта, за височинност, за дълбочинност.

След поглед върху цялото му творчество, сега установих, че по разбирания той съвпада с моите четири координати за творчеството и литературната критиката - широта на мисленето, далечина на погледа, висота на изказа и дълбочина на прозрението. Също така не вярва в екзотеризма и езотеризма. И че истинският ни бог е един - творчеството, което пренася в други светове.

Румен Стоянов вдъхва поетичен живот и на непоетични думи. Твърдо вярва, че непоетични думи няма. Но не всеки може да им вдъхне такъв живот. Това постига само истинският поет като Румен Стоянов, учейки се от Пабло Неруда. Като кара и най-непоетичната дума да излъчи поетичност.

Което пък е признание за пълноценното му общуване с всичко живо. Защото сам не живее за изкуството, а за създаване на живот в изкуството. Божественото на дарбата е в културата за развитие на дарбата. За дневността и нощността ,,в стихотворството, в литературата”.

И че ,,изкуството е сън и сънят изкуство”. А за това дело българският език е ,,като тревата чист, достоен, безспирен”. Като твърди, че ,,поезията е нова сетивност, поезията е осеитяване на нещата”, казва, че ние с определенията непрестанно се самомамим.

Че самият той не е поет, а ,,стихоработник”. Живее ,,махалообразно между възторга и покрусата” от поезията. Не ,,творецът търси формата, а тя - чрез него - намира себе си”. При това не се състезава с никого. Защото е и импресионист.

Книгата ,,Нейде между” (2011) съдържа 136 есета. И както е чудак в живота, така е чудак и тук в изказа. Не спазва нормите, върви ,,андан” - встрани от начертания ни езиков път.

Подобно на Станислав Сивриев и той негодува от затриваното на богати на нюанси думи и търси техния отдушник в преобразяването им или в близненето им. Като наречието за количество ,,толкова” е родило ,,онолкова” и е станало ,,толкова-онолкова”.

Затова Румен Стоянов ми прилича на самонавиващ се часовник, който ни показва и доказва в кое време къде се намираме. И защо след деня, нощта не идва. Защото малко сънува, не иска да сънува, жадува само светлина, която ни облъхва с живот и истина, далече от здрача на сметководството и изгодата. И като Сивриев има денгуби само за една спечелена дума.

Защото се намира ,,Нейде между” добрите писатели и неодобряваните. Чешит човек. Виждат го като кишелат, ъглест камък, пък не виждат, че има и две правоъгълни стени, та става и за крайъгълен камък в градежа на българската литература.

За много хубави чуждици в българския език съм споменавал не веднъж, но само когато са ,,омелени в наша си уста”. Румен Стоянов отива по-нататък с конкретно предложение: по образеца на измислената дума ,,чуждица”" ,,да изковем” и други думи.

Примерно вместо ,,неологизъм” да казваме ,,новица”, а за наша си българска дума - ,,своица”. Подобно на небесни ,,висоти”, защо да няма и земни ,,нисоти”.

Към неговата новица ,,езероока”, с характеристиките за цветни оттенъци - към синьо, зелено, синьозелено, светлосиньо, тъмносиньо, светлозелено, тъмнозелено и изумрудено да прибавим още синьоматово, синьозамъглено, синьосълзливо, синьоплачливо.

Спира се и върху проблема за необяснени докрай стилни фигури. Нериторично пита и кога се появи благото съчетание ,,околна среда”. Кога ли? Когато започнахме да заобикаляме нашата среда с най-нелепи обяснения, вместо да си брусим пряко през нея, че да се пречистваме, не да я замърсяваме с европейски огризки.

Затова и Р.Стоянов като Пабло Неруда въздава поетичен дух на живо и неживо, та е заслужил неоправдана критична неприязън. А не бива да обругаваме всяка другост в мисленето и писането. Особено когато се помага с положителни примери, а не се вреди.

Словотворецът Румен Стоянов понякога може и да е крив, но е изправен и има правото сам да определя по кой път да върви. И да му пожелаем нови успешни своеволия!