Крум Григоров

Денят беше хубав, слънчев. Небето сякаш беше изплакало всичките си сълзи, та така беше чисто… От силната буря, обаче, която се изля преди три дни, бяха останали неизличими следи. Градушката беше смазала листата на дърветата, даже беше чупила и малките клонки. Те стърчаха невесело. А долу реката беше направила големи пакости. Всички овощни и зеленчукови градини бяха покрити с дебел пласт тиня и пясък. На места имаше цели купчини дърва и тръни.
Границите на имотите бяха заличени.
На сянка в широкия двор на Вано Бусара бяха насядали около една дълга маса кметът, бирникът и един агроном - комисията по оценка на щетите от стихийното бедствие. Те бяха направили оглед на местата посочени в заявленията на собствениците и сега почиваха. Вано Бусара ги беше поканил на обед.
Той беше сух, с дребно лице и малки котешки очи. На брадата му бяха поникнали само няколко косми, които можеха да се преброят. Селяните му казваха: Чорбаджи Ваньо Коса. Мустаките му също бяха редки, но най-интересното беше това, че от едната страна на горната му бърна имаше голям белег, който отиваше чак до носа. И на това място нямаше нито косъм.
Заре Кукувицата, съседът на Бусара, щом го видеше да минава край него, поглеждаше под око събеседниците си и им казваше: „Те го Кьоса с пробитото крило.” Тогава всички прихваха да се смеят и се учудваха на Заревата наблюдателност.
- Заповядайте, господа - канеше Вано комисията . - Благоволи, господин кмете, от тая имам още. Тригодишна е.
Всички надигаха чашите в ръце и започваха да се чукат. Кметът, макар че беше завършил правото и се хвалеше, че е живял три години в Дания, познавал Берлин и Париж, не беше забравил македонското си наречие:
- Що е това, бре, Ване? Откаде я имаш тая пущина? Ми лютит много на гърлото…
Агрономът и бирникът, който по някакво изключение, беше въздържател, си замезваха от небитото овче кисело мляко.
Георги, приятеля на Вано Бусара, наливаше в чашите от тригодишната, подмигваше и с провлачен глас говореше:
- Па да пиеме, господа. Па това е за пиене и за ручане. Па вие сте чудо човеци…
- Па чудо - свиваше рамене Вано и гледаше плахо с котешките си очи. - Учени ора, няма що. Они си знаят работата.
Слънцето надничаше през обезлистените и олющени клони и на комисията стана горещо. Кметът и агрономът съблякоха саката си и останаха по горни ризи.
Вано Бусара сякаш стенеше. Винаги, преди да заговори, от гърлото му се откъсваше една въздишка и той тихичко произнасяше:
- Мама му стара, дявол че стаем, свате… Това не е свят…
- Па не е, бе, бае. О, па ние сме най-арните ора в селото. Па онова е нищо - подкрепяше го Георги, който употребяваше винаги думичката „па”.
- За какво е реч? - намеси се агрономът, махайки пред запотеното си лице с една малка кърпичка.
- Думаме си, господин агроном, че това, у наше село, ората не са свят. Хе го мойо комшия, Заре Кукувицата, писал 8 ара ливада с градина, а оно е един ар негов. Може ли това?…
- Па вярно е, господа - допълни Георги. - Това, що гледахте, е изцяло на бая Ваньо…
От посръбването почти всички се разгорещиха още повече и се разприказваха. Само бирникът, който беше трезвен, с молив нанасяше някакви бележки в списъка на пострадалите от наводнението.
- Стига ни ракия - извика кметът. - Да хапнем, па да си одиме.
- Ама още малко, малко още - канеха ги Вано и приятелят му Георги.
- Стига, стига - обади се бирникът. - Аз изгладнях. Не мога да ви чакам повече.
Кметът, агрономът и бирникът захванаха да ядат, а Вано и Георги още пиеха.
- Та думам, господа, да му запишем един ар на Заре. Какво е това 8 ара? Па и хич не заслужава!
- Това, що видите тука около къщата ми, господа, хе-е, чак натам, все е мое…
- Знам, знам - рече бирникът. - Ще проверим при декларациите. Там ще се види колко ра има Заре Пецин в тая местност. Ще го оправиме. Държавата не може да харчи пари на вятъра…
Той затвори папката с книжата, изправи се и продължи:
- Да вървим, господин кмете.
Всички станаха.
- Така, нали, господин кмете, за наш Заре?
- А бе, они си знаят работата - пресече го Георги. - Ти, бае Вано, не бързай. Ние че го наредиме. Па за това има и отговорност.
Комисията се сбогува с домакините и си отиде…

*
Изминаха се няколко месеци, след оценката на комисията, в очакване. По някаква случайност Вано Бусара и Заре Кукувицата седяха заедно пред Заревата къща.
- Брей, нищо няма да получа - въртеше глава Вано и цъкаше с език. - Добре съм бил! Имал съм много имот! Та ако съм имал, мой си е. Да ми се заплати загубата и това си е!
- Така е, бае Вано - рече Кукувицата, средна възраст човек и малко прегърбен, откъдето му бяха и кръстили това име. - Ти имаш повече и затова не са ти дали, че можеш да преживяваш. При обществени бедствия се помага само на онези, които нямат други приходи. Такъв е законо. Но аз съм беден и пак не получих. Маломерно било мястото!
Оценката била по-долу от 500 лв. Може ли 500 лв. да се оцени 8 ара градина?
Черното лице на Вано при тези думи се обля с ярка червенина. В душата си той признаваше, че причината да не получи Заре Кукувицата пари за отвлечената му градина са той и Георги…

в. „Час”, 16.12.1936 г.