СЧУПЕНИ КРИЛА
Късното слънце клонеше на запад, когато рухна последният зид на старата къща. Една-единствена греда - дебела, грубо одялана, забравила годините си - страхотно стърчеше над развалината. Баща и син довършваха последните останки; тежките търнокопи непрестанно се вдигаха и слагаха - шумно къртеха камъни и греди, които рухваха и се разпадаха на малки парчета сред пушек от прах и пепел.
Слънцето потъна в бездната. Хладният есенен ветрец немилостиво шибаше изпотените лица. Още няколко удари и голямата греда силно се наклони, запращя и с грохот се строполи. Гъст облак от прах и пепел покри цялата развалина - потънаха в прах и двамата, баща и син, сякаш нарочно, за да не видят последния отместен камък на старото огнище - на свещения праг-столетник, свидетел на бурна младост, благати дни, радости…
- Свърши се! - простена с умора бащата.
- Свърши се! - повтори синът. - Но и от тоя дребосък нищо няма да вземем!…
Бащата не отговори, захвърли търнокопа, наведе се и почна да отделя настрана по-годния материал. От съборените къщи, обор, сая и курник изкараха осемнадесет каруци материал. Продадоха го в града за гориво. На безценица.
- Виждаш ли това? - сочеше старият на сина си едно изкривено, почерняло от пушек дърво. - Помня, когато го отсякохме с дядо ти, - Бог да го прости! - от гората… Много години има оттогава. Малък бях. Там, където сега виждаш къщите на колонистите, беше гора, но не такава, каквато ти я знаеш - гора буйна, гъста и голяма, безкрай, балкан… Когато преправяхме старата къща, ей тая, оттам сечехме материали; нямаше горски, нямаше агрономи… Помня като сега: „Туй дърво ще бъде за оджака, готово, сякаш нарочно направено за оджак. Само малко ще се поокастри.” Още помня думите на дядо ти. Помня, как го сложи на рамото ми и аз, дете, тичах зарадван, че работя заедно с големите, помагам. Радвах се, че преправяхме старата къща, радвах се, че имаме нова. Беше!…
Тежка въздишка раздра гърдите му. Старецът с детско любопитство въртеше в ръцете си изкривеното почерняло дърво и повтаряше едва чуто: помня, помня, и се взираше в пукнатините му, като че ли търсеше нещо скъпо, мило…
И той не го захвърли върху купа от награмадените греди и дървета. Той го сложи настрана, внимателно, сякаш сложи пеленаче в люлка и чувствуваше как нещо клокочеше в гърдите му, задушаваше го и извикваше сълзи в очите му. Той се изправи, махна ръка и тръгна. Но краката му някак не стъпваха здраво. Той се олюляваше на себе си:
- Помня, помня като сега…
Спъна се и едва не падна. Опомни се. Мисълта, че заминава завинаги, напуща и близки, и село, като вряла вода го попари. Твърдото решение, че трябва да замине, час по-скоро да се махне, му възвърна силата… Всички ще бягат! Мило е, тежко е да оставиш бащинията, тежко е да затвориш очи и да минеш над земята, която с години си орал и оросявал с кървав пот. Но що, душата търси галената слънчевата светлина, търси въздух, простор - и ето, двадесет години тя се бори и счупи крилата си о желязната клетка. Повече не може! Повече не се стои, не се търпи!…
Той тръгна с твърди крачки.
В братовата му къща, където се прибра семейството му за няколко дни, докато продадат инвентара и изкарат паспорта, бяха се събрали роднини и близки. Утре заминават. Денковете бяха готови от една седмица. Старият влезе, хвърли абичката и седна.
- Утре, ако е рекъл Господ, заминаваме!
Никой не продума. Мъчително мълчание скова устата на всички. Жените някак плахо се поглеждаха, готови да заплачат.
- Бате, пиши, обади се, що е, как е там, че… - прекъсна мълчанието брат му, но не довърши.
- Отиваме наслуки. Добре ли, зле ли… Съборихме, разпродадохме всичко. Всичко! като че ли не е било… И къде отиваме, Боже Господи?… - заплака старата жена.
Старецът, с намръщени вежди, само я погледна и тя, горката, преглътна сълзите си, не заохка. Страшен беше неговият поглед, думата му - закон. Вкъщи не помнеха някога да са му възразили…
На границата, когато митничарят преглеждаше багажа им, от дъното на каруцата изкара изкривеното черно дърво. Поразгледа го, погледна стареца в очите, скръцна зъби и го захвърли върху камъните. Старецът едва не извика - нещо се скъса в сърцето му. Той не продума, но не можа да удържи сълзите си. И заплака - заплака може би за пръв път в живота си. качи се на каруцата и тръгна. Жена му видя сълзите на очите му, видя ги за пръв път и сърцето й заледеня. Прекръсти се и заговори с треперещ глас:
- Ех, сега и ти! За едно дърво…
- Помня, помня като сега… - хленчеше старецът. - Едно дърво… Бях го взел за оджак на новата къща… Нарочно!…
в. „Литературен час”, 25.12.1935 г.
