Петър Петков (Петър Осоговец)

Сърцето е бездна безбрежна. В него всичко пропада. и радост, и мъки потъват в него и пак не може да се познае колко дълбоко е то и що се таи в него.

Когато го радост изпълва, в него е тихо, спокойно. Кога се мъка напласти в него, тогава болно се свива и стене.

Но и да е пълно с радост, и да го мъка потиска, ако погледнеш издън сърцето нагоре, сявга ще видиш Небето, макар и много далеко.

Сърцето е бездна безбрежна.

Понявга сърцето е люта стихия, която бушува и всичко без милост съсипва. тогава душата без помощ се люшка и стене.

Друг път сърцето е кротко, като агнец, и с поглед невинен радостно гледа на всичко. И се оставя на всеки да го погали, да му се радва. Тогава душата спокойно отдъхва и се унася в блаженство.

И като восък може да се топи сърцето, когато е в топли гърди, открити за обич и радост, готови да стопят чуждата мъка.

И студен камък може да бъде сърцето, когато е скрито в студени гърди, готови всичко на лед да превърнат и да не трепнат от нищо.

Младото сърце е огън, който изгаря всичко. И най-силната радост, когато попадне в такова сърце, не трае за дълго. Тя бързо изгаря и скоро съвсем се забравя. Като че нивга не е била в сърцето.

И мъка, когато нападне сърцето, от радостта по-бързо изгаря и не оставя следа.

В младото сърце всичко в огън изгаря и всичко се смесва в едно. То непрестанно гори: когато мъка в него догаря, радост пак пламва отново.

Затуй и когато в сърцето надникне млада девойка, грабва и нея буйният огън. Лумва тогава още по-силен пламък, но скоро всичко на пепел превръща.

И в сърцето на млада девойка още по-бързо изгаря всичко, без да остави спомен и болка. Защото то е огън-стихия: помита всичко, през гдето премине.

Намирай, момко, повече радост, за да не спира буйния огън на твоето сърце! Защото после, когато младост премине, радости няма вече да видиш.

Недей оставя, млада девойко, и в твоето сърце да стихне скоро буйният пламък! Защото после, когато мине и твоята младост, само сълзи ще видиш.

Старото сърце е вече студено, без никакъв огън. Радост ли в него надникне, не може да го затопли, и то си остава студено. Падне ли мъка в него, нищо не може да я премахне и си остава още по-тежка мъка.

Сърцето е утроба същинска.

В него се ражда чистата обич, която блести непрестанно с всичките кротки очи.

В сърцето се ражда светлата радост, която трепка безспирно по топлите устни на всяка девойка.

В него се ражда силната вяра, която краси лицето на оногова, чието сърце е открито за жертва.

В сърцето се ражда и най-нежната майчина ласка. Тогава в него се крие най-скъпият бисер.
Сърцето може да бъде величествен храм Божи, в който гори вечно кандило.

Тогава то е пълно с любов и смирение, които възнасят душата. Всеки тогава с радост обиква такова сърце, защото е топло и дава живот в Рая.

Сърцето може и сатаната да крие.

Тогава то е мрачна тъмница. Там няма обич, няма и радост. Там има само тежка омраза, която убива и всичко прогонва от Рая. Никой такова сърце не търси.

Има и сърца, които искат ведно да скрият и светлината, и мрачината: Бог да живее на едно място със сатаната. Бог не обича такова сърце, то Го прогонва, за да угоди на сатаната…

Не давай, момко, на сатаната да заживее в твоето сърце! Той ще прогони от него Бога и после ще те убие.

Девойко млада, и ти не давай на сатаната твоето сърце. Без Бог в сърцето няма да можеш нивга да чуеш, когато влюбено в тебе сърце ти шепне за обич: няма да видиш Небето!

Сърцето е съд скъпоценен, в който са скрити, смесени заедно обич и радост, нежност и кротост със скръб и ненавист, горчилка и болка.

И всичко безспирно ври в сърцето и се размесва. Затова веднъж усещаш обич и радост, а друг път те мъчи скръб безмерна и болка.

Затуй във всяка радост има и малко горчилка, а във всяка скръб има и малко утеха. Във всяка надежда има примесен и мъничко страх, а във всяка мъка има и малко подслада.

В сърцето се всичко размесва: не знаеш кога, що ще излезе навън от него.

в. „Литературен глас”, г. 16, бр. 621-622, 22.03.1944 г.