ДИМИТЪР ПОДВЪРЗАЧОВ
Предговор към „Димитър Подвързачов. Стихотворения. Избрани съчинения. Книга първа”, Издание на столичните журналисти, 1938, под редакцията на Иван Генадиев и Здравко Подвързачов
Когато го изпратихме до вечния му покой, ние почувствувахме колко несправедливо се отнесе съдбата към него и се бунтувахме в душите си, че от градината на българската култура е откъснат един от най-хубавите цветове, които ни радваше и със свойте многоцветни багри, и с опияняващото си ухание.
И тъкмо когато той с шепи ни хвърляше зрелите плодове на своята мъдрост, животът си устрои една лоша шега, която смути душите ни и отне на българския вестник един от най-талантливите му служители.
Ние, обаче, бяхме дълбоко убедени, че губим само неговия физически образ. Другият Подвързачов, който ни остави такова богато духовно наследство, живее още в душите на всинца ни и всеки ден все повече расте.
В изобилното и може би неравно творчество на Подвързачов е мъчно да се избере онова, което символизира една епоха. Но без него, струва ни се, че нашата литература не щеше да има представител нито на онази съвременна чувствителност, с която живеят новите поколения, нито на онзи тънък хумор, в който с мъка се открива границата смеха и на сълзите, нито на толкова сивото, но и толкова разнообразно всекидневие, в което се ражда житейската мъдрост, най-скъпият дар на времето.
Роден в Стара Загора, прекарал като сирак тежко детство, закърмен в юношеските си години с идеалите на някогашните народници, Подвързачов още млад проявява своите дарби с редица стихове и писания, които още тогава обръщат внимание върху тоя нов и свеж талант.
Но колкото голяма бе неговата дарба, толкова широка бе скромността му. Тая скромност му налагаше да сътрудничи из многобройни списания и вестници, винаги под различни псевдоними.
Като „Забравен талант”, Некий Нагел”, „Хамлет, принц Датски” или скрит зад някои скромни инициали, заедно с тежката борба за съществуване, той продължаваше своето вестникарско и литературно труженичество, за да стигне до върховете и на едното, и на другото.
Така години наред един голям талант, какъвто рядко ражда нашата земя, се разкъсваше между вестници, коректури и преводи, към които го приковаваше нуждата да се живее.
Но всекидневието бе безсилно да потисне стремежа към нещо по-възвишено, което той превъплотяваше в своите творби, без да търси призвание, дори често присмиващ се над него.
И сякаш за него Хораций е написал поуката: „С една шега, с една блага дума се разрешават често пъти по-добре и по-сполучливо големите въпроси, отколкото със сериозност и злина.”
С усмивка Подвързачов посрещаше всички горчивини, които животът щедро му предлагаше и, подобно на Фигаро, за да не плаче - започваше безумно да се смее.
С високо съзнание, с колебание и вълнение - елементи на истинското творчество - вземаше перото онзи, който за мнозина беше учител и духовен баща и в чиито писания почти всички са чувствували и дълбокия философ, и моралиста, и социолога, и нежно влюбения в страната си верен син.
Зорко и с тревога Подвързачов следеше събитията, със съзнанието, че те ни изпреварват, че техният ритъм не върви винаги с ритъма на поколенията, но неговото широко и благородно сърце беше избрало своя път - пътя на най-свещения дълг, който превръща хората в герои.
Ако в живота някои високо шумят и крещят около себе си, за да изчезнат без следа в пепелта на забравата, Димитър Подвързачов живя непретенциозно, скромно, в любов и дружба с дребните неща и малките хора, роб на нуждата, пленник на всекидневието. Затова пък той сега израства величав и налагащ се със своето дело и със своите творби над тълпите.
Ние, неговите другари, искаме да оставим на поколенията бисерите, които завеща и, без да избягваме признанието, че българският печат понесе един тежък удар, желаем - колкото и нескромно да е това - да посочим, че там, измежду хората на вестниците, живеят и се губят, невидими за широкия свят, големи майстори на словото и нежни поети.
Ако във Франция повече от петдесет видни днешни писатели смятат, че най-хубавия час от живота и кариерата си са прекарали във вестниците, защо ние да не посочим голямото дело на Подвързачова?
А пера като неговото придаваха на българския вестник благородна осанка, по-висок уровен, правеха го достоен за големите задачи, които нашата млада култура и общественост му възлагат.
Теоретиците и критиците ще оценят по достойнство елегантния му начин на писане, високия художествен стил и неговите дълбоки, обширни познания за езика, опитен ковач на който беше той, но ние още сега можем да посочим на най-хубавото, което той сътвори през целия си живот - неговите стихове. Това е и целта на изданието, което предлагаме.
