Емил Енчев

***

Цял живот припечелвах за къща
и за хляб, а останах си същия -
останах си голо момче…

ПОЕТ

На Райна

Страшно е огън да бъдеш -
приет и изгонен отвсякъде.
Да гориш и да гаснеш -
да умираш и да се раждаш
от някого…

Страшно е огън да бъдеш -
щом вечер си влюбен в реката,
която плитки разплита
и се целува със вятъра…

Страшно е огън да носиш в душата.

ДОКОСВАНЕ

На Любо

Всеки творец носи своя земя,
толкова своя и слънцето има -
топли я с обич, любов - светлина,
после умира тя в нечия зима…

Но трябва ни странно докосване -
един ритуал или буря.
Живота си с тебе прахосахме
по тази „откачена” муза.

Други творци размотават кълбо
и скърцат със зъби в заклятие.
Боже мой, с теб не видяхме добро,
а вечно прокобно проклятие.

Проклятие има, но няма съдба -
съдбата, братко, всеки сам носи…
Колко й трябва на нашта земя -
щом с колене я докосват.

***

Знаеш ли - пресъхнала река се ражда
отново след дъжд,
щом заплачат черните очи на небето.
Тогава реката разговаря със бурята,
целува се със светлите светкавици.
Реката и бурята имат свои тайни,
скрити в пъстрите очи на небето…

***

Пред дъжд земята е жена,
която търси мъжка милост.

Пред дъжд земята е жена,
която чака зажадняла.
Да впие устни, той, дъжда,
да каже само: „Пак си бяла.”

***

Моля те, повикай вятъра,
че той отдавна има да ми връща:
от детството- откраднато брашно,
от младостта ми - цяла къща.

Моля те, обичай вятъра -
той може да ни събере…

***

Във този свят -
със дъх на евтини ухания
и думи
от език на пепелянка -
напука се душата на земята…
Набоде святото й право.
Душата й се разпиля,
пречупена от тежестта
на тишината.
Заплака… И във живителна река
реши да върне своя бог - земята.

***

Кръвта ми днес особено шуми -
соленият й вкус се разводнява.
Червеният й цвят, останал отпреди,
във мравчената сянка се смалява.

СПОМЕН

На покойният ми брат Бончо

…А вятърът ще спре за миг -
да не отвее спомена - прашинка.
Ще поиграем с тебе на чилик
или ще пеем в малката градинка.

Или със страшни шмайзери в ръка
ще бъдем двама смели партизани.
Ще хока мама: „Палави деца!”
и ще превърже новите ни рани.

***

На баща ми

Ех, татко, зелено е утрото,
а удрят с камшици по мене -
толкова силно, че кожата ми
нервно се опна,
изтъня от изречени ялови думи…
А ти лекуваш старите рани -
твоите рани куршумени.
Помниш ли, татко, как ме научи
да съм кротък, да не бия барабани.
Колко е късно, колко е късно -
в душата ми страшно вият камбани…

ДУША

На Мария

1.

Като скъсана дреха аз те зашивам -
да не вее хлад, да си на топло.
Но в пришитите дупки, боже, почиват
предишни рани и днешни вопли.

Почива и един безкраен вик,
затракал в студ от сънища боси.
Почива и поредният мръсник,
пробол ме с ножа чак до кокал…

Но аз прекърпвам и треперя,
но аз прекърпвам и мълча -
не съм шивачът, който мери
три пъти своята съдба…

2.

До крайчето на корена не ме разнищвай -
ще стигнеш и до моята душа,
която днес прилича на огнище -
угаснало, останало без жарина.

Ако разровиш черните му въглени,
ако докоснеш само пепелта -
ще видиш колко много хора мъртви
живеят
още
на
света…

***

И каза тихо: Ти ще опустееш.
Пред гилотината
секирата се скърши.
И падна тежък сноп - отсечена душа,
осъдена така, през пръсти…

Дано да не забравя скъпи дати,
че ще остана като гълъб сам -
изгубил свойто диво ято -
във този свят, опитомен, голям…

***

Да пием, казваш, за душите наши!
Мансардата да бъде по-висок балкан…
Но ето че остават недопити чаши
и непротегната докрая длан.

***

Моята обич е силна трева -
окосена, полегнала ниско.
Моята обич е знак за душа
и вода, която избликва…

***

Вятърът се умори да брули във душата ми,
преобърна я вече стаена;
вятърът се умори, а със сърцето си
жаравата разравям угасена.

Вена ли прерязах в есента, че мойта кръв
се плисна в песен дива?
Вятърът се умори, а в моята душа
отново грях на топло си почива…

***

Обелило кора, обрасло в мъх,
в засуха зажадняло,
едно дърво, останало без дъх,
изсъхнало и онемяло…

Израстват тънички филизи
от корените, още живи.
То иска себе си да продължи
като класа на юлски ниви.

Но кой убягнал е от старостта,
ако съдбата млад не го погуби.
Човек се ражда на света,
за да даде.И много да загуби.

***

Удари гръм по старото дърво,
запали сухите му стволи.
Във лумнал огън гърчеше се то,
простираше към небесата клони.

Така целува бурята - със гръм!, -
разтваря чак до корените рана.
Сега на оцеляла вейка в сън
сънува младостта си преживяна.

***

Облечени в кора от тънък лед,
през зимата дърветата сънуват.
Сънуват лятото и пролетта,
затуй те - голи - не студуват.

МИНЬОРСКА НЕЖНОСТ

Пак ли търсим земя,
в която с теб ще гориме.
Не приспивай нощта,
а търси, потърси ме.

Щом ме няма навън -
потърси ме в недрата.
Те са също безсънни
от любов към земята…

Мен ми трябва земя
за любов зажадняла.
Не разбра ли това -
щом за мен си копняла.

Ако с тебе проспим
младостта ни греховна,
в пъкъла ще кипим,
в знойна лава оловна.

Потърси ме в нощта,
ех, дано тя е наша.
Потърси ме сега -
не разбра ли, че плача…

***

На инж. Ангел Янакиев
/1916 - 1976/

Непознати сме,
а разговаряме за времето.
И за годините, отминали във трудности.
Разравяме жаравата на спомените -
душите си се мъчим да пречистим,
макар да знаем с теб, че след пороя
изворът и сам ще се избистри.
Сънищата си гадаем,
не чукаме на камък за добро,
връщаме отминала реалност
в спомен и ненужно зарево…

Сега изправяш ръст гранитен
Сспоглед, впит във топлата земя,
душата ти е тих попътен вятър,
сърцето ти пулсира в рудните недра.

***

Аз в тези земни дълбини
единствено на птиците завиждам.
Как искам с тях да полетиш…
Как искам истината ти да виждаш.

А щом след време порастеш,
не се плаши, ела и ме смени.
Наследник мой да станеш, сине,
наследник на подземни висини…

***

А трябва земна тишина -
да чуеш лунната соната.
За толкова пропуснати неща
сега се сещам във недрата…

***

В такава нощ не мога да заспя,
а утрото почука толкоз рано.
Аз нося те в душата си, човещина,
и тръгвам да лекувам рани.

***

Недрата те поглъщат изведнъж
и иска ти се дълго да вървиш.
И иска ти се да заплиска дъжд
или в пожара -ден да изгориш.

Поемам пътя си в недрата.
/Недрата път отдавна са за мене./
И тук, далече под земята,
се раждат стиховете вдъхновени.

***

Но кой сеяч е сял във блато
и кой орач - орал е в кал.
Мъжът е най-щастлив, когато
пожъне.Ако е посял…

***

Звън… И очи недрата отварят,
потъваш, сякаш в бездна една,
някъде лъч - забоен, запален -
търси в душата й сива руда.

Виждаш галенити, калцити
и бляскаво-кварцово сиво поле…
Кслко ли нежност в недрата е скрита -
сигурно колкото в детско сърце.

ПИСМО ДО МАДАН

Птиците тук разговарят
през всички сезони.
Птиците имат си дом
и свои закони.

Имат завидна съдба да летят
непрестанно,
после да вият гнезда
И да будят слънцето рано.

Птиците имат завидна съдба -
вятърът вечно ги брули.
Птиците имат здрави крила
и устояват на бури.

МИНЬОРСКО ОБЩЕЖИТИЕ

Трохите от хляба не хвърлям -
те се храна за птиците.
Поделиха ги два диви гълъба…
И дълго на прозореца ми гукаха.

За зимния ден храна си намериха,
а любовта им беше лятна -
как дълго се целуваха пред мен -
то беше обяснимо и приятно.

А моето момиче чакаше навън,
милиционерът бе отказал да го пусне.
Приготвяше се той за вечен сън -
забравил беше гълъбови чувства.

Той стрижеше с очи кодекса,
мърсеше сякаш моето момиче.
Беше питомен, но аз разбрах,
че никога не е обичал…

Заключен бях като в килия…
Тоест… В общежитийната стая…
А гълъбите диви отлетяха.
Диви бяха други - вече знаех…