Вътьо Раковски

ПЪТНИК ПРЕЗ СВЕТА

Аз обичам зелените пъпки,
от които се пуква цветът,
тишината, горещите тръпки,
ветровете, дъждът.
Аз обичам тревите в полето
и кафявия цвят на пръстта
и безкрайните пътища, дето
прекосяват света.
Но какво?
Ние всички ще минем оттука
като пътници през вечността,
ще откършиме клонка от бука
с оросени листа,
ще отпием от извора глътка,
чаша въздух от белия свят,
от любимата - първата тръпка,
от дърветата - цвят.
Любовта и цветеца откъснат
ще увехнат без време у нас.
Ще обикна, когато е късно,
ще ми вярваш - а аз?
Аз съм пътника, който в полето
пеш по сухите буци върви,
плува с кораб, лети в самолета
или гази треви.
Затова благославям небето
и живота, за който ще мрат
и героите, и цветовете
с неочаквана смърт.
Затова благославям земята
и зърното, и житния клас,
и голямата песен, която
ще остане след нас.

НЕ ЩЕ ОСТАВЯ ДА СИ ИДЕШ

Не ще оставя да си идеш
от мен, от моите очи.

Ще те затворя в клепки като миди,
като във зид ще те зазидам.
Не ще оставя да си идеш
от мен, от моите очи.

Не ще оставя да си идеш
от мен, от моето сърце.
Там посред всичките обиди
ще нося твоето лице.
Дори да ме презреш и ненавидиш,
не ще оставя да си идеш
от мен, от моето сърце.

Ще те оставя да си идеш
от мене и от моя ден
единствено когато видя,
че в тебе аз съм отразен
като в реката бряг най-свиден.
Тогава ти от мен ще си отидеш,
но не без мен, но не без мен.

УСЕЩАНЕ

Ти си толкова светла и малка,
фина като звук от цигулка.
Имам чувството, че си русалка
или светулка.
Страхувам се, че ако излезем вечер
и се залутаме из гората,
не ще мога да те върна вече -
ще се слееш ти с тишината,
с шумоленето на ветровете
на дърветата в люлките,
с тайнствения живот на лесовете,
с ятото на светулките.