СЪМНА СЕ
СЪМНА СЕ
Веч съмна се… душата се смири,
забравени са лютите съмненя.
Желаното, което тя дири
чрез толкова усилия и бденя,
тъй ясно се за погледа откри!
Да, съмна се… и чувам вече аз
от прелетели птички песнопеня,
и гледам свежото небе в захлас,
и шъпне то велики откровеня,
неучвани от мен до тоя час!…
„Люби живота!” - зов вълшебно свят
отвсякъде до слухът ми достига;
„Люби живота!” - Божа благодат
изпълва ме и сякаш ме издига
в задоблачен и вечен свят…
О, съмна се - и няма вече нощ,
безкраен ден, безкрайна светлина…
Товар не е живота - той е мощ,
безсмъртна мощ, душа ми туй съзна
и никога не ще причака нощ…
——————————
сп. „Възраждане”, бр. 3, 1908 г.
ЩЕ ДОЙДАТ ТЕ
Ще дойдат те, другарко моя бледна,
ще дойдат жадно чаканите дни:
нек злобата изглежда всепобедна,
нек нямат свършек нужди и злини!
Не стряскай се: по-страшен звярът става,
когато се усети наранен…
Преди зора мракът се по сгъстява,
предпролетният студ е по-студен!
Повярвай ми - ще има скоро буря
и тя додън душите ще смути…,
ще блъска, ще ломи, ще прекатуря
каквото се насреща й вести!
И после! - Знаеш ли какво ще стане? -
Издъхна ще вековната вражда,
човешкото в човека ще въстане
против борбите, нуждата, глада!
И над развалините на разврата
до днес нечуван химн ще заечи:
„Ний равни сме, ний всичките сме братя! -
на всекиго в устата ще звучи…
Оръжието всеки ще остави,
враг врагу ще ръка да подаде,
и всеки, Бога вечен като слави,
на труд полезен ще се отдаде!…
——————————
сп. „Възраждане”, бр. 4, 1908 г.
ЩЕ ДОЙДЕ ПРОЛЕТТА
Ще дойде пролетта - нависналия мрак,
непоносимото мъртвило ще изчезне;
ще зашуми живота вредом буйно пак
под чудний блясък на лазурените бездни.
На всяка вейка ще се върне радостта,
сънят на тъмний лес напълно ще се сбъдне
и всичко ще сияй, забравило скръбта,
нестряскано от призрака на дните бъдни.
Угрижено сърце човешко, теб дали
природното ликуване ще те засегне?
Съмненията са безплодни, ала зли
ще можеш ли поне за миг избегна?
Теб чужда е природата и нейний пир,
тъй както ти са и подобните ти чужди
и никога не чакай да намериш мир
о, роб на саможивство, на суетни нужди!
СЪДБАТА НЕ КЪЛНЕТЕ!
Съдбата не кълнете! Тез съмнени
са рожба на безумния ни ум.
Ний искаме безспирни наслаждения,
веселия, вакханства, смях и шум…
Ний искахме това, което тука няма -
и ето ни отчаяни без край…
И във тъгата си - наистина голяма -
духът ни всичко кълне и ругай!
Не викайте! Какво сме нявга дали,
та искаме да ни се въздаде? -
На вересия нявга сме гуляли
и днеска за разплата час доде.
За мимолетни, празни наслаждения
ще плащаме - и, може би, безспир -
сега със „люти мирови съмненя”,
незнаещи нито в съня си мир!
——————————
сп. „Възраждане”, г. 3, кн. 3, 1909 г.
***
Облаци небето помрачават,
слънцето отколе веч не грей,
спомени душата навестяват
и унила песен й се пей…
Че така сред грижите суетни
всичко хубаво загубва тя:
святи чувства, блянове заветни
вехнат кат осланени цветя.
МОЛИТВА
О, Господи, Когото опознах
в бездънните душевни глъбини
и на Когото с радост обещах
скоропреходните си земни дни,
по-често се вестявай Ти пред мен
и над душата ми тревожна бди:
че пак съм от съблазни обсаден,
че в мене пак се звярът пробуди…
И миналото, що бях намразил,
разкрива все по-задушевен вид…
И боря се… но би ли победил
без Тебе - светъл и неизблен щит!
ПРЕДЧУВСТВИЕ
Отново мир в душа ми ще настане,
ала не мир мъртвешки, не застой,
но тишина на царствено съзнане,
пробудено от изпитни безброй.
И както нощни хищници пред светлината,
ще се разбягат страстите далеч
и ще мълчи заслушана душата
на вечността в таинствената реч…
——————————
сп. „Възраждане”, г. 4, кн. 1., 1910 г.
БОРБА
Поглеж как блъскат се вълните
със вой безспирен о брегът
и как безтрепетни скалите
под ударите им стоят.
Хе, колко ли до днес столет’я
са чували все този вой!
И за какво ли е подета
таз битва люта, Боже мой!
Каква ли мисъл ги омая,
какво примамва ги отвъд,
та никога ги не отчая
могъществото на врагът?
Ни миг покой… едни умират,
налитат други - и така
не спира бой; да се помирят
недей ги никога чака!
Ще дойде края на скалата,
ще падне упоритий враг,
но съществува ли вълната -
ще има всякога и бряг!…
——————————
сп. „Възраждане”, г. 4, кн. 6, 1910 г.
СТИХОВЕ
1.
О, не - не е угаснала във мене
и сетната искрица на живот:
жестокото убийствено съмнене
ощ не е дало грозния си плод!
Аз чувствувам дълбоко във сърцето
да се зараждат нови блянове,
тъй както се зараждат на полето
цветята под мъгли и снегове.
Отново аз душа си ще разтворя
за радости, възторзи и мечти.
Възмогнат, пак ще почна да се боря
със своите и чуждите беди!
Да, иде тоя ден - не е далечен -
ще зазвучи пак нявгашния глас,
зовещ към щасте и живот сърдечен,
към свобода, безгрижие, захлас…
О, не - не е угаснала във мене
и сетната искрица на живот:
жестокото убийствено съмнене
ощ не е дало грозния си плод!…
2.
Недей плака по миналото „мило”,
не плачеше ли и тогава ти?
Ти всякога си сякаш след носило -
не видях смях по теб да заблести.
За тебе днешното е непоносно,
но утре и по него ще тъжиш!
Нима туй заблуждене смъртоносно
завинаги ще трябва да търпиш?
Излез и гледай: колко необятна
природата е с свойта красота;
как всяка скръб е странна, непонятна
пред дивний химн на безконечността!
Погледай как живот навсъде блика
и славослови щедрия Творец…
Животът - ах, той радост е велика
и няма той начало и конец!…
——————————
сп. „Възраждане”, г. 5, кн. 1., 1911 г.
СТИХОВЕ
1.
Притиска ме животът, но надвит
не съм и няма и да бъда,
че никога не губя изпред вид
целта, що Висший Дух отсъди.
Това, що щастие зове светът,
нещастие е зарад мене.
Животът техен аз наричам смърт,
победите им - поражене.
И всеки миг по-ясно виждам аз
призването си на земята:
борба със всяка суета и страст,
със враговете на душата.
И нек животът е безкрай суров,
съдбата нека е най-строга:
щастлив ще бъда в своята любов
и уповането си в Бога!
2.
Ст. Андрейчину
И мене участ тъмна чака,
ще дойде неизбежен час -
и на Незнайното във мрака
несетно ще премина аз.
Тялото ми на прах ще стане,
не ще се види нигде знак
от моето съществуване,
протекло ту в лъчи, ту в мрак.
Не ще се види… но в душата
живее мисъл-красота:
че на живота ни лучата
не гасне и подир смъртта…
Живота в мен и вън от мене -
не е ли все един и същ
живот - всевечно проявлене
на безначален Дух могъщ?
Вълните не са ли морето,
морето не е ли вълни?
Безсмъртно щом е Битието,
безсмъртни ще да сме и ний!…
——————————
сп. „Възраждане”, г. 5, кн. 2., 1911 г.
УТРО
Тъй мрачно бе нощес - безспирно дъжд валеше
и вятър блъскаше прозорците, бучеше,
навявайки ми безутешни размишленя
за нашия живот, надежди и стремленя.
Тъй мрачно бе и от безсъния мъчима,
душата ми не вярваше, че край ще има
таз черна нощ… ала когато се пробудих
как радостно се изненадах и зачудих:
по пода, по стените весело трептяха
златисто-румени лъчи и ме зовяха
навън, където младий Ден шумеше мило
от изблик на желание, мечти и сила…
КОРАБ
Морето лудо се вълнува,
високо дигат се вълни,
величествено кораб плува
към потъмнели далнини.
Отде ли иде, де отива
и що в гърдите си таи?
Вълна подир вълна разбива
и неотклонно той върви…
Върви, да стигне бряг уречен.
Ще си отдъхне там и пак,
презиращ гибелта, безпечен,
ще да загони другий бряг…
——————————
сп. „Възраждане”, г. 5, кн. 4., 1911 г.
***
Откакто слабия ми ум прогледна
аз виждам и в най-мъничката твар
проявата на Воля всепобедна -
и вдигнах Й в душата си олтар.
Днес никакви закони не признавам -
освен повелите на любовта:
и зная - тям като се подчинявам
аз върша делото на вечността.
И страдам - ала моето страдане
не е горчиво разочароване,
не е тъмата на живот без цел,
а страх, че може би не ще ми стигне
човешка мощ и време -да постигна
това, зарад което съм дошел.
ТЕМЕНУЖКИ
Из стаята ми се разлива
от теменужки аромат -
на пролет ранна, боязлива
най-драгоценна благодат.
О, нежни цветовце, гризе ме
за вази, клети, съвестта,
че тъй погубих ви без време,
във първий миг на радостта.
От топло слънчице огрени,
милувани от ветрец благ,
как бяхте веселки, засмени
там под безлистния трънак.
Но вашата усмивка нежна
не спря ръката му, уви…
Главички свели безнадеждно -
ах, как покъртвате ме вий!
——————————
сп. „Възраждане”, г. 5, кн. 5., 1911 г.
ВЯРА
В отдавна отлетелите години
на мойто детство, вярвах аз потайно,
че там далеч, зад върховете сини,
разстила се земя една омайна.
Земя, де всичко има в изобиле,
де слънцето по-благодатно грее,
де хората са кротки и тъй мили,
де всичко радва се, играе, пее…
По тоя край начесто си мечтаех
и вярвах все, че нявга ще го видя…
И вдаден в блян по него, скръб не знаех.
Забравях всяка пакост и обида.
Благословена детска вяра! Още
тя грее в мен, но вече променена:
кога да е - ден многочакан до-ще -
ще видят всички таз страна блажена…
Ала не някъде зад планините,
а тук и там - навсъде по земята…
О, как неизмеримо са честити
огрените от тая вяра свята!
——————————
сп. „Възраждане”, г. 5, кн. 10., 1911 г.
ЕЛЕГИЯ
И пак ще видя родния си кът,
но вече ме не радва мойта вера:
че отдих и забрава тоя път
не чакам да намера.
И ще заваря черен наший дом
и близките ми - в горест потопени.
Напразно там ще търся мълчешком
ликът, най-скъп за мене…
Напразно, майко, тебе ще зова -
да видиш, в радост, твоя син обичан:
безмълвен ще е гроба ти, с трева
и полски цвят обкичен…
——————————
сп. „Листопад”, г. 1, бр. 23, 16.02.1914 г.
МОЛИТВА
Боже - упование последно -
да те търся пак настъпи ден,
скриха се миражите безследно
и пустиня е безкрай пред мен.
В безизходност тъна и треперя.
О, подай ми благовестен знак -
упъти ме как да те намеря,
ала без да те изгубвам пак!
Виждам ясно своята заблуда,
но врага ме тъй обезсили!
Всемогъщий, удостой ме с чудо, -
чашата горчива оттегли!
ПЕСЕН
Да бих сред теб живеял,
природо, майко вечна,
не би напразно тлеял
в самотност безсърдечна.
Не бих се аз оплаквал
от участта си строга,
не бих така натяквал
на тебе и на Бога.
И нямаше да зная
ръката ти възмездна,
и песен, като тая,
да пея безполезна.
——————————
сп. „Възраждане”, г. 11, кн. 6-7., 1922 г.
ИЗПОВЕДИ
1.
Благоволение незнайно
пустинята ми изненада:
пак чувам хорове безкрайни
и дишам празнична отрада.
Страна изгубена, далечна
сияе пред душата морна
и тя е пак добра и вечна,
на светъл промисъл покорна.
2.
Не ще е читав тоя път,
щом всичко своя смисъл губи
и не съзираш вече кът,
незапленен от сили груби.
Зови, моли - ще видиш знак.
Повтаряй мощното Му име -
и ще запеят херувими
над обезсиления враг.
Ще блесне кротка светлина
и ще раззинат хищни бездни,
където твоята вина
очаквали са дни възмездни.
3.
Обичам есента тъжовна,
обичам из леса,
да спомням лятото чаровно,
билите чудеса.
Обичам тия пищни краски
на примирений лист,
и слънчевите лишни ласки
из тъжно синя вис.
И сладостната безметежност
на моя мирен дух,
на земната си неизбежност
дочул привета глух.
4.
Благославям те, вечен покой!
Уморен съм от ропоти неми,
непрестанни измени, подеми
и съмнения в жребия твой.
Всеки нов ден и нова вина,
всеки нов ден и нова тревога.
О, не мога, не мога, не мога -
приеми ме, света тишина!
——————————
сп. „Възраждане”, г. 13, кн. 1, 1923 г.
***
по Дмитрий Мережковски
Лъчите утрени, нетопли
пилеят златно румен прах,
в света като че няма вопли,
в сърцето сякаш няма грях.
Не трябва ми любов и слава,
под тоя свод невинно син,
сред тая светнала дъбрава
аз съм отново верен син.
——————————
сп. „Възраждане”, г. 14, кн. 2, 1924 г.
Бел. ред. Стихотворението на Венетов
е по мотив от „Нирвана” от Мережковски:
НИРВАНА
И вновь, как в первый день созданья,
Лазурь небесная тиха,
Как будто в мире нет страданья,
Как будто в сердце нет греха.
Не надо мне любви и славы:
В молчаньи утренних полей
Дышу, как дышат эти травы…
Ни прошлых, ни грядущих дней
Я не хочу пытать и числить.
Я только чувствую опять,
Какое счастие - не мыслить,
Какая нега - не желать!
Июль 1895
