Панчо Михайлов

ДЕН НА МАКЕДОНИЯ

Дълга, безкрайно дълга колона от бежанци.
Отпред девойки носят ликовете на падналите - обкичени с полски цветя:
На Даме
Гоце
Пере
Тодор Александров
И още на стотици други, дали живота си за свободата.
И после:
по четири в ред бледи, изпити, с блеснали очи… жени, деца, мъже
от Солун,
Ресен,
Гевгели,
Щип,
Скопие,
Лерин,
Струга,
Велес,
Битоля и
Охрид…
Все братя и сестри, с една мъка, с едно желание в сърцата - да бъдат свободни като другите народи.
И ще бъдат!
Ето, над тях червените знамена - в което е отразена кръвта на хилядите убити - говори, нашепва за това.
О, светъл ден на Македония, ще се превърнеш ти скоро на векове, та всички прокудени да се завърнат и заживеят свободно в своята страна.

——————————

КОМИТА

Ето, готов е: с пушка, патрондаш, револвер.
Прегърни го, майко, прегърни - силно до гърдите си.
И целуни го по челото.
Без сълзи, а само с усмивката на радостта и благословията да го изпратиш.
Защото навсякъде, и ден, и нощ, в минути на победи и несполуки, все твоят образ ще му бъде кръст, надежда.
Знаеш ли ти колко е щастлив!
Още утре ще посрещне слънцето в родната страна, още утре ще броди из полето, дето татко е орал - из лозята, дето някога с песни тежките узрели гроздове беряхме.
А вечерта ще се подкрадне в селото, ще се мерне из сокака, дето като деца сме играли, ще надзърне в двора, дето си чекръка ти забрави.
И ще си спомни - с болка, с жаждата да отмъсти:
Пламъците, сечта, бесилката, предсмъртните писъци, кучешкия лай.
Накрая - бягството ни…
Целуни го, майко, целуни.

——————————

ЦВЕТЯ

О, един ден от годината, само един ден - подарете на мъртвите.
Накъсайте много цветя - от саксиите, от градините, от полетата.
И от високо ги разхвърляйте - така че вятърът да ги подеме, занесе далече в поробената ни страна.
Много цветя: рози, карамфили, синчец, мак и теменуги.
Те са за убитите братя, на които не знаеме гробовете къде са.
Ще паднат още мнозина, още на хиляди ще се пролее кръвта.
Но ние няма да ги забравиме!
Никога!

——————————

ДЪБ

Растеше дъб - млад и силен, ширококлонест.
Не се подаваше на бурята, нито на облаците с техния гръм.
На пладне хората си почиваха под него…
Минаха години.
И един ден разбойници нападнаха зелените му клони.
Очупиха ги - обрулиха листата.
Но в сърцевината му сокът остана.
Ще дойде пролет - пак ще разлисти и под сянката му хората пак ще си почиват.

——————————

в. „Македония”, г. 1, бр. 220, 07.07.1927 г.