УСМИХНИ СЕ, МЪЧЕНО СЪРЦЕ…
***
Усмихни се, мъчено сърце,
светла радост нека в тебе блесне,
вяра кротка нека призове
в път небесен твойте млади песни.
Издигни се над горчива скръб,
извиси се до лазурна радост
и навеки нека отлетят
стари мъки от засмяна младост.
Тъй след тъмна и беззвездна нощ
над поляни сипва се зората
и през мъка нощна и печал
се усмихват кротко небесата.
***
О, моя брат е крайно тих и беден
и слаба е сестрицата сломена,
но в техний дух все рог кънти победен
и песен вдъхновена.
О, моя брат го никой не поглежда,
не марят всички моята сестрица,
но в тях трепти на вечната надежда
най-бистрата звездица.
От моя брат не чакат нищо ново,
ни подвиг чака някой от сестра ми,
но вдън душа у тях е веч готово
най-хубавото знаме.
——————————
сп. „Възраждане”, г. 11, кн. 2., 1921 г.
САМОТА
Тихо и гальовно шушне дъб над мене,
тихо и любовно кротък лъх ми пей
и нивята млади гали и люлей
кат моря зелени.
Нищо не ми пречи сам да се провикна
с песен драголюбна над света широк,
нищо не ми пречи да послушам Бог -
всичко да обикна.
***
Няма да пресъхне извора във мене,
извора кристален, извора светлив,
живите му струи с песен ще протичат,
вечно в мен ще блика радостен и жив.
Може гръм скалата родна да разтроши,
може пек ужасен яростно да грей,
но забляскал кротко хладина и свежест
извора прохладен в мене ще да лей.
И по пътя стръмен морен аз ще бродя
всякога заслушан нему в песента, -
няма да пресъхне, няма да пресъхне
бликналият извор в мен на любовта.
——————————
сп. „Възраждане”, г. 11, кн. 5., 1922 г.
***
Да бях роден всред сините скали,
орел да всред братя царствени орли,
не бих се вил аз стръвно в небесата
след жертва поглед приковал в земята.
Ни в птица кротка, нито в заек плах
не бих вселявал ужас сляп и страх,
кога в небето замечтан се вия
и чист ефир от висините пия.
А щях да литна вдъхновен и сам
към тез простори, от които знам,
че вената любов в света ще доде
да всее мир в размирните народи.
И пръв кат впия жадните очи
на любовта във ярките лъчи,
химн громък ще ми разруши сърцето
и мъртъв в миг ще падна от небето.
И дойдат ли край мене хора куп
в печал привели лик над моя труп,
последний поглед който разгадае,
безсмъртна вест в смъртта ми ще узнае.
——————————
сп. „Възраждане”, г. 11, кн. 6-7., 1922 г.
ЕДНИЧКА СМЪРТТА…
Едничка сал смъртта ще ме избави
от острий трън на сладката беда,
да страдам с тез, що зла съдба остави
в живота груб без хляб и свобода.
Аз нямам мир, от като сал въздишки
летят към мен със лекия ветрец.
Долавям скръб и сълзи мъченишки
и виждам брат за брата чужденец.
И с всеки стон потрепвам и страдая,
за всяка мъка рони се сълза -
така трепти на тъмний лес на края
от всеки лъх самотната бреза.
***
Да зная нейде някой морен кът,
където толкоз кърви не поят
на злото вечно алчната ламя,
напуснал бих те, кървава земя;
земя, която син след сина ражда
и пак сама ги с рядка стръв изяжда.
Горчи ми в тебе залъка корав,
че труп отравя твоя въздух здрав;
все черна кърпа майките грози,
децата в тебе вехнат от сълзи,
защото пъпли тежко лъх злокобен
и всеки камък - камък е надгробен.
Но всякъде е тоя страшен ад,
във който меч е дигнал брат на брата;
навред върлува мрак, лъжа и бой,
убиеца се тачи кат герой,
и е изместил дивий звяр в сърцата
навред светия дух на добротата.
И пак съм тука, със мечти за мир
да гледам скръбен кървавия пир;
на мойте братя тъмната съдба,
на мойте братя дивата борба,
и да очаквам ден да си замина
далеч от тук - в небесната родина.
***
Угнетен не звониш, ти, мой румен звонар,
нежен звон не трепти към незнаен олтар,
нямаш лъч във духа, утро светло не грее
и мечта зарад мир в сърцето не пее.
Тегне сив небосклон, в сянка злака линей,
ядовит и студен северянин сал вей;
целий мир напоен сал от скръб мъченишка
дъх е слял във една безконечна въздишка.
И защо да звониш? Спи духа в тъмнина,
над света не сияй божий лъч, светлина,
всеки гний в своя гняв и към песни изстива;
взор открил сал за миг, по-дълбоко заспива.
Но стоиш ти, звонар, с вяра твърд, че тъми
в полет благ светлий дух ще срази и сломи, -
чакаш час обещан, та тогаз млад и бодър
с лих поток звукове да гласиш свода модър.
——————————
сп. „Възраждане”, г. 13, кн. 3-4., 1923 г.
СЪВЕСТ
Ти не искаш прошка за кръвта проляна
кат изми грижливо страшните петна
и потърси радост в шумове, в премяна,
в музика замайна, речи и вина.
Но когато вдигнеш твойто първо чадо
да целунеш с обич нежните уста,
аз ще ти препреча кървава преграда
и ще те откъсна в миг от радостта.
Твоя сън ще гоня с призраците неми
и на пещ духа ти нощем ще пека,
ти нима пожали малки и големи
и незнайни братя не гори така?
А когато паднеш във борбата дива
с тъмни като тебе твои врагове
и пощада искаш със молба плачлива,
само моя укор ще се отзове.
Че ти не отрече ужаса на дните,
не сломи си меча, не надви мъстта,
и когато беше силен във злините
в нищо не попита мене - съвестта.
——————————
сп. „Възраждане”, г. 13, кн. 6, 1924 г.
ГАРВАНИ
Вечер в стройните тополи
кацат ситите ята,
всяка вейка в страх се моли
в миг да прелети нощта.
Че доволен, с грак злокобен
хвали своя страшен ден,
и разнася мирис гробен
всеки гарван настървен.
- Две сърца проядох млади -
грачи някой от върхът.
И крилата тежки глади,
и за нов ги готви път.
- Аз очи избирам само,
тъй са много в тоя край,
че туй пиршество голямо
цяла есен вече трай.
Вият се тополи стройни,
бурно клоните плющят
и подхвъргат гости гойни
надалеч да отлетят.
Но крепят се до зората
черни гарвани по тях,
и бълнуват в тъмнината
за извършения грях.
А листата ужасени
тръпнат, мятат се, шумят
и се ронят устремени
надалеч да отлетят.
***
Сърце изнурено, ранено сърце,
сърце - наковалня звънлива,
крилатата мисъл и чувство коват
на тебе мечтата светлива.
Бий мисъл могъща неспирно на теб
и чувство те с млат разкънтява,
искрици се стрелкат и песен звучи
във работа честна и здрава.
А бляна на тебе, сърце, изкован
земята безкрайна ще броди,
под чукове тежки изпетия химн
ще носи в незнайни народи.
Безброй ще се всред тях чукове
и буйно ще бликнат искрите,
ще паднат във порив към песен и труд
веригите робски разбити.
——————————
сп. „Възраждане”, г. 14, кн. 2, 1924 г.
***
Разведри челото бледо,
морен ратник на духа,
в теб е твоята победа
и на лаврите дъха.
Ти стоиш незабелязан
в празния световен шум,
но завета твой е врязан
в будний дух и в бистрий ум.
Не заглъхва мисъл чиста,
ни достойното дело -
ще разцъфнат в реч цветиста,
братско ще красят чело.
Работи, не се отчайвай!
Тежка нива е светът,
но ни миг не се разкайвай
за подетий стръмен път.
Грей невидима награда
в края тих на твойте дни -
за човека, който страда
свят венец от светлини.
***
Боли, когато хорската невяра
докосва пръст до раните сърдечни,
кога човек със присмех и немара
разпъва твойте идеали вечни.
Кога с греха на твоите постъпки
нехайника самата правда гони,
и на блена нецъфналите пъпки
ръка жестока със услада рони.
Но знаеш ти, прекрасен дух на брата,
и тази болка, че за теб добра е,
че с двоен порив пак към светлината
мечта крилата в път ще засияе.
Така реди сълза подир сълзица,
кога напролет реже я лозаря,
за да краси родливата лозница
с по-буден плод дома на господаря.
***
Нанке моя, нанке сладка,
прибери към мен децата,
вечерта е толкоз кратка,
тъй е бърза тъмнината!
Ще залее мрак небето,
в пропаст слънцето ще падне,
а аз пазя във сърцето
дума за душите жадни.
И на свойта обич верен
искам нея да раздвоя,
в хладний здрач на час вечерен,
на деня пламтящ след зноя.
Докато на заник гасне
светлината треперлива
и деня в борби напразни
сетня капка кръв пролива.
Да покажа на децата
как се мре на служба верна,
като пръснеш в далнината
свойта светлина безмерна.
Как самотен, изоставен
княза мощен на лъчите,
за последен път изправен
пада мъртъв всред тъмите.
***
Борба стихийна с злото в мене,
борба за мир и идеал,
с бурливи мисли възгордени,
старинна ярост и печал…
Дали не е душата вече
като поле след кървав бой,
където чуй се отдалече
сал гарван черен, вълчи вой?
Не съм ли вече суров войн
всред буря и метеж кален,
за подвиг и борби достоен,
към нежни блянове студен?
Но всяка вечер щом се върне
пламтяща мисъл от борба
и с пресни цветове загърне
в борби ечалата тръба,
аз свличам свойта твърда броня
от устрем траен, тих и здрав,
стрелите остри пътьом роня
и хвъргам своя лък корав.
Горя тогава в тиха нежност
към всичко живо във света
и в светлоструйна безметежност
разцъфва моята мечта.
***
Тиха, тиха светлина…
Мирен блясък пий гората,
с бистрата си синина
ме увлича висината.
И политнал на възбог
по-високо от орлите,
плавам над света широк
със крилата на мечтите.
——————————
сп. „Възраждане”, г. 14, кн. 5, 1924 г.
АЗ ТЕ ОБИЧАМ…
Аз те обичам със всичката нежност,
що се в сърцето разгаря и лее,
с всичката бистра, прозирна безбрежност,
тихата милост в която светлее;
с мисъл те милвам, принасям ти в жертва в духът
всички цветя, що в живота ми волен цъфтят.
Мрамора млечен е груб за двореца,
в който ти трябва да спреш за почивка,
земни елмази ще сронят венеца,
блеснал сияйно под твойта усмивка,
даже дъгата е тежка за купол и свод
в храма на твоя надзвезден и нежен живот.
Грижи над тебе разкриля съдбата,
земните сили те знаят светиня
и ти прислужва сама красотата,
участ избрала на волна робиня,
само да смогне за миг да узнай, отрази,
лъч от усмивка, капка от твойте сълзи.
Аз те обичам, мой унес безкраен,
и подир Бога за теб сал мечтая;
скъпата радост на порива таен,
тих и самотен, самин аз я зная,
и аз невиден ти пея и с теб се теша,
светла, свободна и вечна човешка душа!
ВЪЛНУВА ЛЪХ ЗЕЛЕНИ НИВИ
Вълнува лъх зелени ниви,
привива кичеста межда,
и пеят в хор житата живи
светата песен на труда.
Край пътя шипки нацъфтели
извиват дъхави венци,
от всеки храст изнизват трели
незнайни, радостни певци.
Блести роса във всяко цвете
и всичко дъха на живот,
и благост животворна свети
от мъдрия небесен свод.
И ето, пил от светлината,
от тая прелест упоен,
съзирам сянка във душата,
долавям гордост пак във мен.
Но нека тя не бъде кратка,
не търся зарад нея лек,
за сетната ми гордост сладка:
да бъдеш жив, да си човек!
1924
——————————
сп. „Възраждане”, г. 14, кн. 9, 1925 г.
