Константин Н. Петканов

Любовта на българина към земята е едно много сложно и дълбоко чувство. Тя изпълва целия му живот и затова лицето му е запечено като земната кора, пръстите му са надебелели като яко корени и стъпките му бележат плодните бразди и равните и стръмни пътища.

Земята е нещо живо със сърце и душа за българина, тя е препълнена с добрина и мъдрост и затова е легнала в основите на неговия нравствен светоглед.

Неговото скромно, но свидно огнище се крепи здраво върху плодната земя. Стопанинът, щом наведе глава да излезе от вратата навън, вижда плодните и вековни дървета, градините, пътя, който води към нивите и облаците.

След като е стъпил здраво на земята, той оглежда безкрайността на небето, за да види с очите си как то майчински прегръща всяка изтеглена бразда, всяко поникнало зрънце.

Българинът е в самото сърце на тоя огромен свят и под негово влияние той напуща ограничения живот на роба и тържествено, но смирено навлиза в царството на свободата.

Единствената вечна човешка свобода е заключена между земята и небето и тая светла рожба на безсмъртния дух е намерила най-топлото си гнездо в гърдите на българина. Така земята е станала „майчица”, „сестрица”, „люлка”, „закрилница” и „голяма софра”.

Народ, който е робувал векове, само той е почувствувал, че земята има добро и наставническо сърце. Тя никога не изоставя добрите и трудолюбивите, честните и свободолюбивите. Земята се усмихва като млада невяста, когато човешка ръка се докосне до лицето й да потърси бащинска милост и щедрост.

Когато човек отвърне лице от нея, тя се разболява и бурени, тръне, змии, гущери и зверове се развъждат в нея, сякаш тя е рожба не на Твореца, а на човека, който я оросява с потта си.

Всякога земята е запазвала от изчезване българския народ, както запазва породата на всяко плодно зрънце за вечни времена. Тя единствена, в дълбините на мрака, го при родителски, разгъна му пазвите си и му предаде чрез труда великата тайна на творчеството.

Както тя е неразривно свързана с небето, което ту я гали със слънце, дъжд и топъл вятър, ту я наказва с бури, огън и градушка, така и българинът се свърза с небето, прие в чистата си кръв Бога, облегна се на Него и чрез вяра и всеотдайна любов, запази рода си, просветли духа си чрез великата човешка истина - чрез правдата и свободата.

Земята научи българина на труд, за да го брани от хищниците, а той изгради нравствения си светоглед върху здравите основи на труда. Светът получи своето съдържание чрез труда на земеделеца.

Той издигна високо отделната личност и я сля с общежитието, превърна я на плодно зрънце в българската нива, обрече я на доброволна жертва в името на народа. Трудът изправи българина здраво върху земята с честен поглед към човека и се превърна в най-желаното и търсено богатство.

„Работи без плата, но не ходи без работа”. В тази народна мъдрост има лъх на човечност, който насочва българина да запази връзката си със земята и главно с човеците, защото неговият труд подхранва благоденствието, честта и доброто в общежитието.

От тази мъдрост се разбира, че в съзнанието на българина се корени разбирането, че човек не се е родил да живее сам за себе си на земята. Тая същина на труда го прави веротърпим, любознателен, гостоприемен и свободолюбив.

Трудът е вдъхновил и следните мъдрости, като ги е откъснал от опита, любовта и вярата в Бога на българина и те са се превърнали в негова плът и кръв: „Бъди благодарен на това, което имаш и ще бъдеш честит.” „Добрата работа обогатява човека.” „Един гроб е за сиромаха и за болярина.” „Имот до живот” и затова трябва да се знае, че „живот, здраве и добра мисъл, кога има човек, не му трябва много стока”. „Който работи честно, живее лесно”. „По-добре честна сиромашия, отколкото безчестно богатство”. „Работи, като че ще живееш сто години, мисли, като че ще умреш утре.” „Работи стопански, да поминеш господарски”. „Работата краси човека, а мързелът го грози”. „Рано стани, рано легни”. „Силната работа сиромашията прогонва”. „Трудът е здраве и живот”. „Трудът на всичко надвива”. „Търси работа, защото ако не работиш, ще станеш за срам” и т. н.

В тия бездънни мъдрости българинът се движи самоуверено и с твърди, отмерени стъпки върху земята, за да утвърди живота си във вековете. Човекът се ражда и умира на земята. Земята го прибира, за да си почине от теглото и мъката.

Той е пътник, който минава през гори и планини, през росни ливади и златни, хлебородни ниви и то да остави честно име, славен род, с една реч, добър пример за тия, които са дошли и ще дойдат да го наследят на земята.

Земята е пълнокръвна съдба на българина. Чрез нея той се възвисява и одухотворява всяка тревица, всяко камъче и очовечава всяка земна твар. Чрез нея се разпалват и най-тъмните му страсти, които стръвнишки късат месата му.

Но онова, което блести, като стара жълтица на челото му, е поетичната му и мъдра душа, която той е получил дар от небето и земята за вечни времена.

Затова и в творбите на великите наши писатели българският човек е неразривно свързан със земята. Тя дава хляб на бедни и богати, на прости и учени, без да ги дели, като на деца от велико семейство, но също така дава блясък на любовта и щастието, дълбочина и величие на страданието и безсмъртие на саможертвата в името на народа.

Най-големият от всички българи, след като се е свързал и с „тез, що в мен дух свободен, дух за борба завещаха”, е оставил земята да просмуква кръвта му, за да не залязва никога слънцето на свободата в българската земя, разлял е духа си над нея като пълноводна река и е събудил всяка тревица, всяка жива твар, за да прославят великата любов на героя към народа, който го е родил.

„Там, дето аз съм пораснал и първо мляко засукал” „Кажи им, майко, да помнят, да помнят, мене да търсят: бяло ми месо по скали, по скали и по орляци, черни ми кърви в земята, в земята, майко, черната!” Най-прекрасните и мъдри образи са получили плът и кръв от дъха на земята, от светлината на небето. „И твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила.” Тая вселенска сила произтича от кръвната връзка, която героят е осъществил с родната земя, с народа, с природните стихии, със зверовете, и чрез всеотдайната любов.

Нежността, милостта, юначеството, саможертвата, всичко в живота на българина е осмислено от любовта на земята, която го е родила и откърмила.

Затова и Добруджа е равна, златна, ненагледна и скъпа. Само тая чиста, безкористна, самоотвержена любов надари българина с търпение и мъдрост, със силата на вярата, със сиянието на свободата и чрез която наново възкръсна за свободен живот Добруджа, майката на пшениченото зърно, земята на българските царе.

сп. „Завети”, г. 7, кн. 2, 1940 г.