Иван Мирчев

Когато слънцето потъне
в кръвта на тая чудна вечер
и първата звезда прозвънне,
като камбана, отдалече,

ще тръпнем в майчини обятия,
ще топлим ний земята ледна;
главите ни ще са съседи,
а сънищата ни - приятели.

Тогава ний ще си разкажем
страданията, радостта;
до нас ще се сменяват стражи,
ще слиза бавно вечността

от свойте небеса безлунни
да сложи своя тих печат,
една луна ще ни целуне
и ще огрее мъртвий град.

Заспи сега, мой тъжен брат,
сънувай песни и венци,
не се страхувай, че крадци
ще вземат нашето богатство.

1929