БЕЛИТЕ КОСИ
БЕЛИТЕ КОСИ
Радко пада снегът на високия връх.
Рано твойте коси побеляха, любими!
Аз прекарвам ръцете си в тях,
притаила замислено дъх,
снегове мои бели, снегове несравними…
Бяха златни косите… Когато в зори
се изправяше твоята руса глава
над възглавката бяла,
сякаш слънце нехайно, разпръснало златни искри,
се издигаше в миг над море засияло…
Силни бури вилняха - довеяха ранния сняг,
увенчаха завинаги твойто чело непокорно.
Ти ще бъдеш завинаги същия -
и в зори, и при мрак
като гордия връх, който виждам през моя прозорец…
Белоснежни къдрици, поръсва ви пътьом роса,
както падат звезди над върха в планината,
като мрак ви засипва смолистата моя коса,
като изгрев докосва ви сутрин целувка позната…
Вий сте морската пяна, а лодка е моята длан,
тя сред вашето нежно ухание влюбено плува…
Вий сте облак въздушен, от лунната нощ осиян,
и мъглата, в която се лутам, когато сънувам…
Бели меки коси! Както млечния път на нощта
може би вий сте също звезди разпиляни?
О, сияйте за мен цял живот, до смъртта,
аз съм нощ - ако нямам сияние!
СВЕТЛАНА ВЪВ ВЕРСАЙ
Между толкова много барокови крачета,
свили коленца във реверанс -
ти си единствена горда, напета -
стил български ренесанс.
В ОГЛЕДАЛОТО
О, огледало, само в тебе
от себе си излизам. Вечер е.
От пръстите ми пада гребена.
Аз съм във твоя кръг. Обречена.
Потъвам в лунната ти чаша,
блуждая в твойта амалгама
и беззащитна ме обхваща
седефносветлата ти гама.
Чертите бавно се изчистват
от тъмни, чужди наслоения,
успокоени, строги, бистри
те плават в твоите селения.
Над неподвижните зеници
трептят ресници чернокрили.
В две прави царствени редици
ги приковавам със усилие.
И всичко външно превъзмогнала,
за всичко друго вцепенена,
аз търся оня слънчев огън,
пламтящ невидимо във мене.
Аз вярвам вечер във предания,
в начало светло и Орфеево!
В овално вдлъбнатите длани
се влива сила чудодействена.
И идва миг блестящ, светкавичен.
Пронизал стихналото тяло,
избухва огън - видим, празничен.
И го улавя огледалото.
ЧУДОТВОРСТВО
Аз вярвам в тебе, чудотворство!
Как инак в ден обикновен
след изтощително упорство
ще стигна блясък вдъхновен?
Заради тебе се оттеглям
в боянската си тишина
и чакам твоята повеля,
и живата ти светлина.
Под дървесата си - фонтани
от хладина и аромат -
вървя, съединила длани
във проста дреха с тъмен цвят.
И със очите си склонени
(далече още от слова!)
аз само багри и внушения,
аз само мигове ловя…
Какво хождение по мукам
под утринните дървеса,
дордето цяла заблещукам
във бяла риза от роса,
дордето в тъмното упорство
нечакано ме осени
една искра от чудотворството
върху боянските стени…
***
Чувам тихия стон на дъба
и как капе сълзата на вятъра,
как една птича съдба
трепери във дървесата,
чувам как във леса
кукувицата пророкува,
нейде в седмите небеса
прозрачен месец проплувва.
Чувам, не зная как,
смутна мисъл и скришен знак,
чувам далечното,
нечутото,
още в тайна облеченото,
в тишина обутото…
Тихо е, тихо е…
Притаено, смълчано.
Сякаш всички пишат стихове
с моливче, на коляно.
