РЕВНОСТ
Откакто се беше омъжила в началото на зимата, за пръв път сега Николина Милева се отделяше от мъжа си, за да прекара сама около двадесет дни във Варна, докато той получи отпуск.
И още в първия миг, когато усети, че влакът залюлява снагата й във внезапен тласък, тя почувствува остро и горещо разкаяние, примесено с неясна тревога. Може би са нужни най-малко десет или петнадесет години брачен живот, за да могат съпрузите да разберат, че всички класични случаи, описани в толкова романи, хумористични списания и подлистници на всекидневниците, са по-скоро литературни вариации на вечно една и съща тема, която писателите не се уморяват да разнообразят с нови, необикновени поанти.
Но Николина Милева съвсем не мислеше така.
Тя беше убедена, че новелите на Фредерик Буте и Декобра са истински случки, че всички летни раздели са винаги застрашени най-малко от две напасти: внезапната свобода на мъжа, възвръщането му към старите навици, неволното подхлъзване и лекомислие на жената, сама и неотговорна сред опиянението на морето, слънцето, суетните, пъстри тълпи…
За себе си Николина нямаше от какво да се бои. Вярната преданост към мъжа, неразколебаната обич, спокойният й темперамент отричаха всяка безредна помисъл. Ето и сега, тя чувствуваше като тежка досада, почти като физична неприятност любопитния поглед на непознатия, който тъй упорито извръщаше лице към нея, щом тя случайно откъснеше очи от прозореца.
Но можеше ли тя да бъде един миг спокойна при мисълта за хилядите примамки, които биха препречили всяка стъпка на мъжа сред увличащата магия на големия град: другарите, гостилниците, вечерните забави?
Нагорещеното желязо на вагона изтръгваше малки капчици пот по челото, по горната устна, по врата й, тя поглади овлажнелите си коси и почна нервно да си вее с вестника, който държеше вече от толкова време, без да може да прочете един ред в него. Една след друга никнеха пред нея все по-смущаващи картини: гуляи, кабарета, танци, съблазнителни красавици, унгарски балерини…
Ето, тя внезапно си спомни, че сред навалицата изпращачи на гарата бе забелязала и една тяхна позната, извънредно елегантна и кокетна дама. Сигурно двамата после са тръгнали заедно към изхода, поздравили са се, разговаряли са, тя е разпитала той къде прекарва вечерите си, обещали са да се срещнат някога на кино, на открития дансинг в „България” или Казиното, след това тя го поканва случайно вкъщи, след това…
Николина хвърли вестника, скочи, изправи се край прозореца. Непознатият я изгледа учудено и изпитателно. След това полека стана и приближи до нея, небрежно се облегна на прозореца до самото й рамо.
- Искате ли да сваля стъклото? Много е задушно…
Тя го прониза с леден поглед, промълви нещо, едва забележимо поклати глава и излезе в коридора. Ядосваше се на себе си, на странното чувство, което никога не беше изпитвала досега с такава острота. И избухването на ревността й я тревожеше, като откритието на някаква страшна, позорна болест. Тя се чувствуваше оплетена в неумолима мрежа, от която напразно се мъчеше да се изплъзне. Край грозните невероятни образи, които я измъчваха, тя виждаше да никнат и други: стари, забравени…
Неясното, едва забележимо огорчение, което тя бе изпитала през времето на трите месеца годенически живот, сега израстваше като помитащо, бурно чувство на унизеност и обидено честолюбие. Тя си припомни всички ония жени, за които той й бе говорил през тия месеци, без да иска да скрие нито една сянка от миналото си: дребните юношески блянове, първата голяма страст на младостта, разочарованията, случайните увлечения.
Унесена в тия далечни образи тя полека-лека забрави смешните си подозрения, усмихна се на буйните изблици на въображението си и цялото й чувство се пренесе в миналото.
Там стоеше едно име - над всички други. И тя не знаеше какво повече изпитва към него, неприязън или съжаление. Може би и двете. Някога мъжът й бе следвал машинното училище във Варна. И от това време оставаше най-хубавият, най-нежният спомен на младостта му. Николина си спомни горещите сълзи, които бе проляла над писмата на младото момиче, което разправяше с толкова трогателна простота за своята дълбока преданост.
Какво бе станало с нея сега? Беше ли се примирила? Още ли живееше със спомена за онова далечно време? Още ли носеше скрит в себе си - неугаснал, неизпепелен - спомена и копнежа? Беше ли се научила, че той се е оженил… И Николина почувствува трепетно желание да види това момиче, да прочете в очите му тайната на оскърбеното му сърце, да го утеши, ако бе възможно, за пречупения блян. . .
Тя протегна глава извън прозореца на коридора, вятърът освежи пламналото й чело, развя косите й, слънчогледите отминаваха, втренчили учудено едрата си жълта зеница, на големи купчини лежеше благословеният плод на земята, лятото бе постлало тежък губер от пъстри правоъгьлници: златисточервени, матовозелени, сребристотеменужени, бледоизумрудени…
От гара Плевен Николина пусна една картичка за мъжа си. След това написа още една и я изпрати от Шумен.
През първите дни Варна я опияни с новотата на впечатленията, с тихото очарование на далечните бели ладии, с игривата песен на морето и острия вик на чайките, разперили снежни криле над сапфирените му води, с романтиката на старите си забутани улички и дървени къщи, с широките си хоризонти…
Но най-често тя обичаше да се отдалечава от пъстрия панаир на шумните улици, от възбудената глъчка на Морската градина и диреше самотни брегове, откъдето можеше спокойно да се опива от безкрайната царствена тишина на утрините, когато слънцето къпе златното си лице в морето или надвечер, когато оставеше вятъра да пилее с широка ласка косите над челото й, загледана в зелените и виолетови жили, които браздяха тъмния порцелан на укротените води.
Тя си нае хубава, слънчева стая близо до баните и почна да брои нетърпеливо всеки изминат ден, огорчена и скръбна, че трябва да се прибира сама и рано вкъщи през сребърните нощи, когато градината неспирно и тайнствено шумеше, и потънала в черни и зелени сенки, изпъстрена с трептящи лунни петна… Ала доволна, че препоръчаният от лекаря режим бързо възвръща леко разклатеното й здраве.
Все пак, колкото повече приближаваше денят, когато мъжът й щеше да пристигне, толкова повече радостното й вълнение се примесваше с някакво остро чувство на необяснима тревога. След толкова години той щеше да се върне в града, където бе изживял очарованието на първата любов…
Нямаше ли споменът отново да го обхване, да затъмни обичта му към младата съпруга, да избликне внезапно и неудържимо, да възкреси старото, неугаснало чувство… Нямаше ли всеки ъгъл, всяка улица да застанат като неувяхващ знак за толкова изминали, незабравени неща?
И Николина се помъчи да узнае какво е станало с Радка Медарска, дали все още живее във Варна, дали се е омъжила, какъв е животът й, как е прекарала всички тия години. Веднъж разпита хазайката си, но тя излезе някаква ямболка, преселена отскоро край морето, която не можа да й даде никакви сведения.
Веднъж пък се опита да заговори по този въпрос една по-възрастна жена, която бе седнала до нея върху една пейка на Морската градина. Тя плетеше някакъв яснозелен пуловер на кафяви и жълти ивици, наглеждаше децата си, които се гонеха между сенките на дърветата и от време на време извръщаше загрижено глава към морето.
Николина дигна изтърваното жълто кълбо, подаде й го, похвали сръчната й работа, зантересува се за плетката, помъчи се да поведе разговора към желаната тема. Пълната, добродушна жена усърдно я посвети в тайните на мъчната плетка, оплака се от непокорството на най-големия си син, който обичал
много да плува и да се отдалечава с километри навътре в морето, разпита я откъде е, сама ли е дошла, къде е на квартира и пр.
Тогава Николина реши, че е дошъл удобният моментъ да използува бъбривостта на непознатата.
- Казаха ми, че имало много хубава стая у семейството Медарски. У Радка Медарска. Но аз изгубих бележката с адреса им. Знаете ли случайно къде е тяхната къща?
Пълната жена спря да плете, изгледа учудено събеседницата си и поклати глава.
- Дали са ви погрешни сведения.
- Защо? - попита бързо и тревожно Николина - какво е станало с Радка Медарска? Тя не живее ли вече тука ?
- Радка Медарска съм аз - отвърна непознатата и отново спря любопитно и недоверчиво взор върху хубавата млада софиянка.
Николина трепна. Изгледа я поразена, с широко отворени очи. И усети как цяла я залива гореща вълна съжаление. Това бе значи онова нежно момиче, което бе писало дългите незабравими писма, пълни с красота и копнеж: тази дебела жена, с двойна гуша и увехнали, равнодушни очи, която плетеше пуловер за немирния си син…
- Чудно ми е - продължи тя - кой ви е заблудил. Преди всичко аз отдавна ваче не се казвам Медарска, а Станчева. А в София почти нямам и познати… Нито тук даваме стаи под наем… - и все тъй продължаваше да я гледа недоумяваща.
Николина промълви смутено няколко недовършени слова, измисли някакви странни обяснения, без да може да откъсне очи от бледото отпуснато лице на тази спокойна майка на четири деца, с безредно прибрани немити коси под старомодната шапка, с небръснат врат, изхабени нокти, покрит с червени жилчици нос и тънки бръчки край големите сини очи.
Това беше Радка Медарска, поетичната, приказна девойка, чието име излъчваше толкова очарование в спомените от далечната ранна младост на мъжа й…
Николина усети как мъчително се свива сърцето й в тъмно предчувствие: и тя ли щеше да стане такава след 17-18 годишен брачен живот? И неволно погледна своите нежни ръце от свътъл кехлибар, с гладка кожа и лъскави розови нокти.
Следъ това изблик на обич я накара да стисне ръката на жената, която стоеше до нея, без да подозира бурното чувство, което кипеше в сърцето й. Сбогува се, стана, погали децата й, отмина с пъргави крачки: облекчена от остротата на един измъчващ спомен, натоварена с едно ново, вълнуващо впечатление.
Слезе по стъпалата, които водеха към баните, спря се и оттам погледна още веднъж нагоре, към пейката, където стоеше онази жена. Видя изправен пред нея строен гимназист, който обясняваше нещо с ръце, майката клатеше неодобрително с глава, събираше плетивото си, правеше знак на другите деца да се прибират.
Тогава, обхваната от странно чувство на освобождение, на волност, лекомислие, бурна радост, Николина се спусна по стъпалата, бързо се съблече в кабината си, излезе на пясъка, стегната в едно малинено-червено трико, хвърли се към зеления грохот на водите, разпери ръце към шумящата им пяна, напълни очите и ноздрите си с горчиво-солена влага.
След това се изтегна край брега, щастлива като дете от нажежената ласка на пясъка, от огнения повей на слънцето, от кипящата топлина на своята млада кръв, клепачите й натежаха като олово и тя се отпусна в дълбока омая, люляна от шума на вътъра и вълните, от смесения глъч на стотици човешки гласове, от насветления трепет на въздуха…
После пак изтича към свежата прегръдка на морето, отново се върна на брега, отиде на душа, смъкна под ледените му струи всичката сол, всичките водорасли, всичкия пясък, които се бяха полепили по тялото й.
На обед си поръча по две порции от всяко ядене. Когато след една неделя мъжът на Николина пристигна във Варна, отначало не можа да познае между посрещачите на гарата, дали хубавата жена с шоколадено лице, закръглени рамене и ярко бели зъби е неговата собствена съпруга. Тъй поправена,
тъй искряща, с тъй немирно кокетни движения. Слънцето и бистрият въздух бяха изгорили всички болезнени отрови на крехкото й тяло.
Една вечер те отидоха да танцуват. Морската градина се развихряше в многобагрен шум, възбудени тълпи изпълваха всички алеи и пътеки, музиката в павилиона за втори път започваше увертюрата на „Багдадския халиф”, от дансинга струеше острата примамка на някаква модна румба, в тъмните води трептяха ярки искри.
В мига, когато Николина и мъжът й, уловени под ръка, се изкачваха по стъпалата, които водеха към казиното, младата жена внезапно трепна и се обърна да изгледа широката, разлята фигура, която отминаваше придружена от един висок, мършав мъж.
Първият й неволен порив (може би съжаление, примесено с наивно злорадство) беше да дръпне мъжа си за ръката и да му каже: виж, тази е Радка Медарска…
Но изведнъж горчив срам я изгори. Така тя щеше да унищожи завинаги най-хубавият му спомен, да отнеме светлината и красотата на ранната му младост, да изличи името, което някога след много години, би могло да грее в паметта му със сиянието на далечна, чудна приказка…
- Какво има? - попита мъжът и също се обърна.
- Нищо - отвърна живо Николина и побърза да заблуди вниманието му. - Гледам там онова хубаво момиче, което тази сутрин плува заедно с тебе..-
И този път не изпита ревност, когато той твърде бързо се извърна да погледне след онази стройна осанка.
Може би осанката, която някога бе имала и Радка Медарска.
——————————
сп. „Морски сговор”, г. 12, бр. 1, 1935 г.
