Калоян Блажев

В творчеството на Хесе женското начало като праобраз на подсъзнателното и на душата има значителна роля. Той възприема възгледа на Юнг, че в своята най-архаична форма то е принцип на предвечното единство и неразчлененост. Затова у някои от героите на Хесе това начало се стреми да се интегрира със съзнанието и духа по пътя към божественото единство.

Темата за Великата майка се появява първо в “Демиан”, където с образа на госпожа Ева той въвежда чрез езика на поетичното тезата, че цялата човешка култура се корени в майчинските култове. За главния герой Синклер, както и за Голдмунд опознаването на жената и любовта му към нея са част от пътя му към цялостността на собствената му личност.

Според Юнг Прамайката е основен архетип и е част от колективното несъзнавано у всеки човек. Проучванията му в областта на митовете, ритуалите, легендите и други установяват, че той е общ за всички култури, защото е свързан с универсални житейски събития като брак, раждане, майчинство, раздяла, смърт.

Хипотезата му се потвърждава и от изследвания върху трансперсонални състояния на съзнанието. Архетипът е идея, която свързва душата и тялото, инстинкта и образа и именно той формира типа мислене и поведението на главния герой Голдмунд.

В езическата древност Прамайката е свързана с Майката - Земя и се символизира от финикийската богиня на плодородието, войната и чувствената любов Астарта, от акадската Ищар и шумерската Инана, а при древните гърци и при римляните от Артемида и Афродита. Фригийската богиня, считана за Майката-земя, е Кибела.

Наричана е още Велика майка, Майка на боговете и на всичко живо на земята, на възраждащата се природа и на нейното плодородие. Тя е покровителка на планините, горите и зверовете и е включена и в гръцката и римската митология.

В египетската митология майката на всички живи същества е богинята Мут. Самата дума “матер” е тясно свързана с понятието “материя”, без която земният живот е невъзможен.

Прамайката е олицетворявана и от старозаветната Ева от Библията. Тя е майка на човешкия род и на Ероса и символизира раждането и смъртта, тя е и вечната изкусителка, която е в съюз със сатаната и отклонява мъжете от пътя към тяхното спасение.

Проявявайки недоверие към Бога, първите хора изпаднали в непреодолима зависимост от греха и станали смъртни. Грехопадението довело не само до разрив между човека и Бога, но и до промяна във взаимоотношенията между тях - мъжът получил над жената власт, която не е притежавал преди.

Заради библейското изискване жените да се подчиняват на мъжете те в продължение на векове заемали второстепенна позиция в обществото. Според Тома Аквински /13 век/ жените са “дефектни мъже”, чието единствено предназначение е продължението на рода. Те не могат да получават църковен сан, да проповядват в храмове и да упражняват публични и политически дейности.

Но в християнската традиция женското начало има и друго, изключително важно въплъщение - Божията майка Мария. Чрез нея божествената същност на Христос добива човешка плът, поради което тя започва да се почита като светицата, която в небесната йерархия стои над ангелите и която е най-голямата застъпница за хората пред Бога.

Богородица е централен образ в цялостната представа на средновековния човек за грях и изкупление, тя е “Новата Ева,” измила чрез раждането на Божия Син срама на грехопадението. Затова идеалът за женски характер през Средновековието е Светата Дева: тиха, нежна, смирена и спокойна.

Култът към нея довел до това, че с възникването на рицарската култура жената постепенно започнала да излиза от унизителното си положение и били установени правила на уважение към нея.

Тази нова традиция във взаимоотношенията между половете и преклонението на мъжа пред жената, наричана почтително Прекрасната дама, която притежава добродетелите на Божията майка, е изразена в куртоазната любов и в трубадурската лирика.

Един от най-известните немски поети - минезингери Валтер фон дер Фогелвайде /12 - 13 в. / в стихотворението си “Мига благославям” рисува Прекрасната дама не само като красива, но и като невинна, добра, благородна, обичаща и милостива.

В романа си “Нарцис и Голдмунд” Хесе представя различните страни от образа на жената. Езическата Прамайка като Ева се явява на Голдмунд във видение, след като вече си е спомнил собствената си майка. С течение на времето лицето на Прамайката се доизгражда и променя, защото в него се наслагват черти от всички жени, с които той завързва любовни връзки.

Но чрез темата за изкуството в романа присъства и фигурата на Богородица. Още като дете в манастира Голдмунд проявява стремежа си към Бога главно чрез майчинското начало, изразено в преклонението пред Мадоната - той обича най-много църковните песнопения и молитвите и възхвалите, отправяни към нея, и се възхищава на статуите й.

Майката на Голдмунд, според твърденията на баща му, е била порочна и грешна. Красива танцьорка от знатен, но езически произход, тя изоставила семейството си, сдобила се със славата на лека жена и на магьосница и след като опозорила съпруга си, изчезнала. Тя няма нищо общо с добродетелите на Богородица, затова детето самосъхранително я е забравило.

След като Нарцис го съветва да си спомни своето детство, Голдмунд сънува майка си - едра, лъчезарна, с царствени сини очи, цъфтящи устни и блестящи коси, изгубена, но неизказано обичана. За него тя е ласкаво и обещаващо щастие утешение.

След това, отново в духа на тълкуванията на сънищата от Фройд и Юнг, той започва да сънува майчиния свят като море и рай и в него прекрасният женски образ е едновременно майка, Мадона и любима.

В древната египетска традиция в светилищата на богинята Мут се срещат различни идеограми - птици, риби, вода, бездна. Чрез подобна символика се явява за Голдмунд образът на Прамайката на света. Той сънува градини с приказни дървета, цветя, риби, тъмносини пещери, птици, гроздове, бездни и звезди.

Отчитайки влиянието на романтизма върху Хесе, трябва да отбележим, че сънищата на Голдмунд за Прамайката напомнят и виденията на Анселмус за романтичното царство Атлантида и за златната змия в “Златната делва” от Е. Т. А. Хофман, а също и видението на Хайнрих фон Офтердинген за синьото цвете в романа на Новалис, което е олицетворение на единството между крайното и безкрайното, между съня и действителността и символизира свързването на човека с природата и духа, а също и с любовта.

Така в творчеството на Хесе елементите на градината като символи на завръщането вкъщи стават средства за пресъздаване на образа на майката и на женското начало. Майчиният свят го привлича неудържимо, защото в него са всички земни елементи и всички природни картини, любовта и блаженството.

Силният му афинитет към жените е провокиран и от копнежа му да се върне в детството, когато неговата истинска самоличност не е била обременена от въздействието на света. Но тъй като връщането към загубената детска невинност и към Рая е невъзможно, той превръща жената в свое божество.

Когато Голдмунд чува гласа на майка си, получава прозрение за своя житейски път и съдбата му се променя. От напускането на манастира до края на живота си той следва зова й, който става повтарящ се мотив в романа. Гласът й му открива “гласовете и потоците на душата”, те са като “кладенци, изпълнени с тайнствени мелодии и приказни преживявания, а техните хиляди очи са очите на майката”.

Прамайката като образ от езическото правреме и като един от основните архетипи на Юнг присъства в подсъзнанието на всички, но само езичниците я приемат като божество. Хесе пренася този архетип в Средновековието и го прави ключов символ в романа, за да представи чрез героя си Голдмунд вечното противопоставяне между Духа и Материята.

Той, както казва писателят, “носи бремето на произхода си, тайно предопределение за грях и жертва.” Въпреки че като средновековен човек искрено се стреми към Бога, в него плътското начало е силно. Освен това будният младеж съзнава, че материалното е дом за духовното тук на Земята, че едното не може без другото и че и в създаването на творби на изкуството духът трябва да бъде облечен в материя.

Изборът, който трябва да направи силно повлияният от средновековния идеализъм младеж - да тръгне да странства или да остане в манастира, е драматичен. Той не притежава аскетичната сила на Нарцис за духовно единение с Бога и е раздвоен между земното и небесното, между отвъдното с обещаваното безсмъртие на душата и и чисто земните желания и стремежа към сетивното.

Въпреки че Голдмунд чувства, че под прелестните обвивки на майчиния свят е “всичко страшно и тъмно, цялата жажда, целият страх, всички грехове, всичката жал, всяко раждане и всяка обреченост на смърт”, стремежът му към единение с женското начало става част от пътя му към себе си.

Така чрез образа на Голдмунд е представен мотивът за наследствената вина на средновековния човек, която се корени във вината на човешкия род - както казва старозаветният Йов, “в грях е зачената майка ми”. Защото Прамайката като символ на плътта и на еротичното дава наслада и радост от живота, но именно греховете, родени от плътта, отклоняват хората от познанието на Бога и водят до ерес и до бунт срещу Него. За тази опасност Голдмунд си дава сметка още като дете.

След посещението в селото и първото си бегло докосване до момиче той споделя с Нарцис тревожното си чувство, че за него полът и жената са заплаха, че в тях се крие неговият враг и демон: “…ако се поддам на изкушението, ако само протегна ръка, за да докосна момичето, никога вече няма да се върна назад, че тогава грехът като адска пропаст ще ме погълне и никога вече не ще мога да изляза; че тогава би се сложил край на всички красиви мечти, на всяка добродетел, на всяка любов към Бога и доброто.”

Тези убеждения на Голдмунд са плод на средновековното възпитание, дадено от баща му, но природата му изисква той да загърби и бащиния свят, представен от човека на духа Нарцис, и да поеме всички възможни рискове на греховния живот.

Пътят на Голдмунд е предопределен не от Божествен промисъл, а от Прамайката, т.е от материята, и той изцяло подчинява свободната си воля на търсенето на този прастар езически символ. Но неговият стремеж към първоизточника на живота е стремеж и към оригиналната цялост на личността, непомрачена и неповлияна от обществения произход и въздействащите авторитети.

Моделите, които външната среда налага, са несъвместими със свободната личност, те я деформират и пречупват. И само когато индивидът намери сили да отхвърли влиянията, тръгва по пътя към своето призвание. По този път той вкусва от дървото на познанието и се натоварва с наследствената вина и с греха, който го отделя от първоначалната му невинност.

Първият реален досег на героя с греховността са любовните му преживявания с циганката Лизе. Срещата с нея му носи откровение за жената и за майката, освобождава потиснатите му инстинкти и го разпалва да търси нови наслади и радости, поради което напуска манастира и скъсва с християнския морал.

С Лизе Голдмунд открива вълшебството на телесното, в което няма нужда от думи, защото то е първична страст и стихия. И въпреки че бързо осъзнава истината за мимолетността на физическата наслада, той без колебание тръгва по пътя на майка си, който според средновековните представи е пътят на греха.

Не е случайно това, че срещата му с Лизе е на открито, подобно на първите библейски герои Адам и Ева, извършили грехопадението. Природата край селото става дом на двамата и по време на любовното опиянение те са в хармония с нея и света и помежду си.

От този момент, избирайки скитническия живот, Голдмунд се връща към битието на прачовека, съществувал сред дървета, животни и птици. Прекрасните природни картини в романа безспорно са характеристика на Романтизма / героите предпочитат невинността на природата пред материализма на градския живот и търсят в нея Божието присъствие/ , но при Хесе те са и символ на помиряването на човека с неговия произход като част от единението с Прамайката.

Важно е да се отбележи, че първата връзка на Голдмунд с жена е грях, защото, освен че е плътска, тя е и прелюбодеяние - Лизе се оказва омъжена и не може да остане с него. По-нататъшните му еротични приключения са също с омъжени жени, в чиито къщи пренощува, защото вече е открил дарбата си на лиричен прелъстител, който умее да дарява любов. Целта на неговото скитничество са красотата и любовните наслади.

Той дори стига до убеждението, че предопределението му и смисълът на странстването му е “…да изучи жените и любовта по хиляди начини и хиляди разновидности до съвършенство, така както някои музиканти умеят да свирят не само на един инструмент, а на три, четири, на много…” Защото се оказва, че Голдмунд “има дар за любовта и за играта с жените”. Той, казва авторът, е открит за всяко изкушение, а освен това у всяка жена, независимо от възрастта и външността й, намира нещо вълнуващо.

Така някогашният манастирски послушник се превръща в средновековен любовник и блудник, за който жените са преди всичко сексуален обект. Той не се задълбочава във връзките си с тях, защото са основани на физическото привличане, и бързо ги изоставя и дори забравя тези, с които е бил по-малко време.

Но с всяка любовна история Голдмунд научава по нещо от жените и за тях. Те внасят романтични нотки в живота му, а в някои открива качества, които го обогатяват и вдъхновяват.

Апогей в любовния му живот е връзката му с графската наложница Агнес. И връзката му с нея е само еротична, но заради приликата й с Прамайката Голдмунд я смята за най-красивата жена, която е виждал, и спечелването й е най-голямото предизвикателство за него.

Агнес е блудница в стил “Декамерон”, тя също владее изкуството на прелъстяването и на еротиката и му е равностоен партньор. Преживяванията си с нея Голдмунд възприема като най-голямото щастие на света и като пребиваване в Рая. Властта й над него е толкова голяма, че заради сляпото следване на инстинкта си той едва не загубва живота си.

Оцелява благодарение на Нарцис, който се появява по Божи промисъл и като инструмент на Божията воля и отменя смъртната му присъда, дадена от графа. Така се налага внушението, че плътта и грехът водят към гибел и че спасението може да дойде единствено от Духа.

От гледна точка на средновековния морал поведението на Голдмунд е неприемливо, защото той се поддава на покварата, осъждана от средновековната църква. Духовниците проповядват, че земният живот е телесен, но плътското е греховно и тленно, а душата е безсмъртна.

В Светото Писание отношенията между мъжа и жената се разглеждат като пример за посвещение и отдаденост, а не за плътска наслада. Според Августин Блажени половото влечене и половият акт при хората са осмислени само в брака, и то с цел продължаване на рода.

Заради първородния грях човешкото тяло и физическата любов дори са били обект на критика и отрицание от страна на Църквата. Свети Одон Клюнийски пише през 10-ти век: “Красотата на тялото се състои предимно в кожата. Тъй като, ако мъжете видят това, което се намира под кожата, ако биха могли да видят вътрешностите, биха се погнусили от вида на жените. Тяхната прелест се състои от лимфа и кръв, от течност и жлъчка. Ако някой размисли за това какво има в ноздрите, какво има в гърлото и в стомаха, тогава ще му се гади постоянно.”

Поради религиозния морал еротичното е било тема - табу в Средновековието. Плътските грехове като блудството са били строго осъждани от църквата, а изневярата се е наказвала със смърт.

Но прегрешенията на Голдмунд не са само блудството и прелюбодеянието. Скитническият живот е изпълнен с критични ситуации и той, макар и при самозащита, отнема живота на двама души и е единственият герой-убиец в творчеството на Хесе. Така, погледнато в най-общ план, в темата за антагонизма между живота и духа Голдмунд носи характеристиката на Каин, а праведникът Нарцис - на Авел.

Безспорно Голдмунд е най-сложният образ в романа. В него се пресичат силни страсти и творческа чувствителност. Въпреки че е прелъстител, а и побойник и убиец по неволя, той е нежен към жените, никога не ги насилва и не е ревнив към тях. Освен първичен съблазнител той може да бъде галантен ухажор и трубадур, чиято единствена цел е да дарява и да получава любов.

Като причислява Голдмунд към категорията на еротичните герои, литературната критика обикновено подценява значението на рицарската дъщеря Лидия за разкриването на душевността на Голдмунд. Тя е млада, красива и добродетелна, от най-предпочитаните, но недостъпни за него поради битието му на аутсайдер жени. Към нея той изпитва обожание и за първи път се усеща не само желан, но и обичан.

Той чувства душата й позната, сродна и много скъпа и въпреки че по природа е прелъстител, се подчинява на отказа й от физическо притежание. Благодарение на почтената и благородна Лидия героят открива разликата между сластолюбие и любов.

Тази любов би била за него родният край, който му липсва, но тя е “без надежда за позволено и трайно щастие, нито за лесна изпълнимост на любовните му желания” и за него остава възможно само “скитническото любене без вярност”. Но от връзката с Лидия той излиза по-зрял и по-духовен, тя събужда неговото творческо вдъхновение и по-късно той я увековечава в статуя на Света Богородица.

Друга жена, която печели уважението на Голдмунд с чувството си за собствено достойнство и също остава недостъпна за него, е еврейката Ревека, представяща старозаветния морал. Тя отказва да приеме закрилата му и да блудства с него и избира смъртта пред извънбрачната връзка с християнин. По признанието на Голдмунд това са двете жени, които е обичал.

Така в изобразяването на женските образи в романа Хесе свързва двата противоречиви и взаимно преливащи се пласта на средновековната култура - на високото, сакралното, (небесното), от една страна и ниското, профанното (тленно и телесно) от друга.

Поведението на Голдмунд към Лидия доказва уважението му към божественото начало в отношенията между мъжа и жената, поради което Хесе не го осъжда и не го смята за неморален и погубил душата си човек.

В тази противоречаща на средновековния морал оценка имат влияние възгледите на Бокачо, който смята, че любовта е естествено природно влечение, „естествена добродетел”, генетически заложена у човека и свободна от имуществените, класовите и религиозните бариери.

Подобно на ренесансовата трактовка в “Декамерон”, в “Нарцис и Голдмунд” любовта в различните й аспекти - от трайната и истинската до любовта като плътско преживяване, е начин човекът да се спаси от страха и безсилието пред болестта и смъртта. Любовта в произведенията на писателите - романтици също е върховно преживяване, при което емоцията властва над разума и не се съобразява с никакви условности.

Голдмунд притежава черти и на ренесансов, и на романтически герой, а и на човек от 20 век, пренебрегнал моралните задръжки на средновековната епоха. Той е дързък, разкрепостен и изобретателен и се вълнува от любовни истории, в които има силни страсти, потайност и заплаха, та дори и риск за живота му.

Жените интересуват и привличат Голдмунд и временно го правят щастлив, чрез любовните наслади той се опитва да преодолее противоречието между идеал и действителност. Но след всяка авантюра остава сам, защото омъжените жени гледат на него като на красива играчка и остават в семействата си, а и защото той самият не среща жена, заради която да жертва свободата си.

За него не е приемлив бракът с красивата и заможна дъщеря на майстор Никлаус Лизбет, защото неспокойното му сърце и търсещата му душа не са пригодни за самодоволния охолен, но духовно посредствен и еднообразен бюргерски живот. Не може да го задържи и съвместният живот с Лене, чийто спасител се явява по време на епидемията - още преди тя да умре той обмисля да продължи сам по скитническия си път.

Така жените се явяват етап от пътя му към себе си, а в процеса на съзряването му, когато осъзнава преходността на физическата красота и на всичко плътско и се среща със смъртта, неговата крайна цел става изкуството като начин за личностно осъществяване.

До края на живота си той продължава да се стреми към образа на Прамайката, но тя все повече е символ на земната бездна, която ще го погълне, защото на нея принадлежат и живите, и мъртвите.

В образа на Голдмунд, както във всички герои на Хесе, има автобиографични елементи. Неговият конфликт с родителите му в юношеската му възраст и желанието на майка му да укроти непокорния му дух, като го изпрати в клиника за душевноболни, оставя дълбоки следи в бъдещия писател.

В “Нарцис и Голдмунд” той променя името на манастира “Маулброн”, от който избягва, в “Мариаброн”, тъй като майка му се е казвала Мария. Не е случайно и това, че във всяка своя връзка Голдмунд се стреми към приемането и обичта на майката, която му е липсвала в детството му.

Търсенето на женската любов като част от пътя към себе си при Голдмунд е част от житейската история на самия автор. На 27-годишна възраст Хесе се жени за Мария Бернули - с 10 години по-възрастна от него фотографка с блестящи професионални изяви. Двамата имат общи духовни интереси, но върху избора на Хесе влияе и фактът, че наскоро е починала майка му и той изпитва емоционална нужда от семейство и майчинско присъствие.

Мария Бернули е привърженичка на толстоистките идеи за живот сред природата, а в представите на възпитания в патриархален пиетистки дух Хесе семейството включва дом, градина и непременно деца.

Но когато осъществяват намеренията си, писателят разбира, че творческата му природа е несъвместима с бюргерския бит. Той предприема пътешествия, отсъства дълго и цялата работа по дома, градината и трите малки деца пада върху съпругата му, в резултат на което тя заболява психически.

По проблема за непригодността на твореца към бюргерския живот Хесе пише първо в романа си “Росхалде”, а чрез образа на Голдмунд го доразвива. Героят му е убеден, че семейството е цел на жените, защото при тях любовната наслада дава като свой плод детето, а при мъжете доминира вечният копнеж.

Той дори се пита дали този копнеж не е резултат от семето на врага и на първородния грях, но си дава сметка, че именно неудовлетвореността и вечното духовно търсене раждат красотата и святостта на изкуството.

Въпреки че писателят сключва още два брака, в книгата си “Жените на Хесе” Бербел Рийдс пише, че той никога не е имал психика на семеен мъж. Крахът на семейната идилия с първата му жена го прави затворен и изключващ голямата емоционална близост, както и раждането на още деца.

За брака му с певицата Рут Венгер, която го вдъхновява творчески, но с която на практика той не е съжителствал, натиск оказва нейният богат баща. А третата съпруга Нинон Ауслендер дълго е упорствала да осъществи детската си мечта, като с цената на всичко се омъжи за високо ценения от нея писател.

Но животът и на трите му съпруги, които Бербел Рийдс описва като необикновени жени, не е бил лесен и щастлив, най-вече заради дистанцията, която писателят налага в името на своята работа. Въз основа на проучените от нея документи и писма тя заключава, че ако е зависело само от Хесе, той никога не би се оженил.

Затова скитникът - скулптор в романа “Нарцис и Голдмунд” казва, че уседналият живот без свобода и риск изсушава сърцето на твореца. А Хесе, автор и на прекрасни любовни стихотворения, е преди всичко творец.

Именно чрез образа на Голдмунд писателят доразвива връзката между идеала на вечната женственост и идеала на изкуството. В този роман той пресъздава женското начало чрез стихията на инстинкта и хаоса, но и чрез стремежа към красота и хармония и така постига предвечното единение с него…