Христина Стоянова

НАДЕЖДА

В душата ми звънят вълшебни струни.
Скръбта в утеха нежна се топи,
в отсянката на образи лазурни
душата ми блаженство сладко пий…

Омайващ дъх на светло упование
приижда леко в сребърни вълни,
миражите на минало страдание
потъват мълком в сънни глъбини.

Там светли знаци в трепет се зареждат
като звезди в вечерния покров,
невинно озарената надежда
в душата ми припламва с нежен зов.

ВЯРА

О, чуй звънът на кротката молитва,
в съзвучие неземно тя трепти,
на чудесата в лоното отлитва,
на Бога твоя ден да възвести.

И устреми духът си в небесата,
там, гдето бели херувими бдят
и пръв напий нектара на росата
в следите на спасителния път.

Не чакай рози първом да поникнат,
лик мраморен - звезда да озари,
в просветнал взор сълзите нека бликат,
в душата ти жив пламък да гори.

Ти може би савана ще разбулиш
на стихнало в гробовен сън сърце
и може би сама смъртта ще брули
опръсканото в капки кръв лице.

Заслушай се във кротката си песен,
за твоя час уречен тя звъни,
че с някой знак, нечакано проблеснал
сам Бог ще твойта вяра осени!

ЛЮБОВ

Всред златен прах от падащи звезди
спасени два рубина полетяха,
ликуваща, посрещна ги земята
и с тях зората първа възвести
божествения трепет на сърцата.

А слънцето разля свещен нектар
в коронките на два пурпурни цвята,
целуна ги зефирът и отнесе
уханието на неземен дар
и ехото на земна жива песен.

За щастие вопие всеки зов,
живот гори в копнението земно,
трептят мечтите, златний сън познали
на вечно чародейната любов:
животът своя жертвеник запали.

——————————

сп. „Хиперион”, г. 8-10, кн. 9-10, 1929 г.