Иван Рудников

ДЛАН

По оня път -
с толкова есенни листи постлан,
един спомен, мой мили, за мен отнеси.
Знам, винаги аз ще усещам
твоята трепетна длан
по мекия сумрак на мойте коси -
златени от слънце,
свежени от вятър и дъжд.
Тая длан твоя
ще милва може би и други любими,
но ничии коси не ще й дадат
това мое ухание
на утрини росни,
на билки планински,
на зряла пшеница и ръж.

Нито веднъж, нито веднъж.

ИЗПРОВОД

Един е пътят - на война.
И тя - родината - една е.
Дългът ни - зов на знамена.
Любов-завет - в сърца сияе.
Цветя, прегръдки и сълзи.
Раздели. И надежди в мрака.
Слова: “…Сина ми запази!…”
И пътища, и дни в атака
на изпитание велико -
е твоята съдба, войнико!

БЛИЗОСТ

1.
Делят ни разстояния от теб, родино,
но ние денем, нощем пак сме с теб,
в очите с късче от небето твое синьо -
вървим през равната унгарска степ.
Тук, де сред романтичен край сме ние вече,
все твойта обич-слънце в нас пламти.
от погледа ни колкото си по-далече,
по-близка на сърцата ни си ти.

2.
Подател непознат ми е написал
писмо - навярно в късен час.
От всяка буква и от всяка мисъл
ми заговори свой и топъл глас.
И в миг земята родна заплени ме
със всеки хълм, поточе и лъка,
и чувствах отдалече как държи ме
протегнатата майчина ръка.

СВЕТЛИНА

Дали си някога видял,
обзет от походна умора,
в далечно селище поспрял
сред други, непознати хора,
при теб на знойното шосе
да дойде мила и смутена
девойка - да ти поднесе
в почивката вода студена,
да те отрупа с плодове,
с очи да те помилва даже.
Макар и за минута-две,
две топли думи да ти каже.
В очите нейни погледни
как нежно мами те простора
на близките и ведри дни
и вярата на много хора.
Те вдъхват сила не една.
Не ще те мъчи глад, ни жажда,
щом толкоз много светлина
в човешките сърца се ражда.

НА ПОХОД

Вървим. Клепачите тежат.
Небето - ниско. Без луна.
Пред теб е път, безкраен път.
Пред теб е мрак. И фронт. Война!

Дадат почивка. Ти се спреш.
Край пътя легнеш да поспиш.
Другар посбута те и пеш
отново ти вървиш, вървиш.

Към нас - дула пред залп мълчат.
Над нас - тежи оловен свод.
Вървим, вървим, вървим на смърт -
Какво си ти сега, живот?

ОТДИХ

На нисък хребет, в сенки и трева,
поспрях след похода да си почина
с натегнала от дни за сън глава.
И в миг заспах… Събудил се едва,
усетих, че умората премина…

Как този хребет спомняше ми само
за отдиха… на майчиното рамо.

ОТРАЖЕНИЕ

Просветна пак. И вече дъжд не пада.
Шосе безкрайно. Няма пек, ни прах.
Край мен - вода. Ала какво видях
на дъното й? Спрях се в изненада.

Сърце, не бе ли ти само познало
на дните ми в един нечакан миг
отрано умъдрения ми лик
в най-простото войнишко огледало!

ЦВЕТЯ СРЕД МИНИТЕ

Войната с битки не сломи ни.
Разрови чернозема твърд
и ся и дни, и нощи смърт,
полето - зареди със мини.
А колко са цветята скъпи
за тръгналите на война,
щом избуи зеленина.
Но кой би смял
до тях да стъпи?…
Поле, поле,
с цветя, с тревички,
на смърт ли ще те обрекат
теб - нежен и примамлив кът,
създаден, за да радваш всички?
Ще дойде ден и пак пастирки
ще се зареят в твоя злак,
деца ще бродят с песен пак,
засвирили с върбови свирки.
Ще срещнеш влюбената двойка,
цветя и сенки ще дадеш
на окриления младеж,
на закопнялата девойка.
В очите им - слънца ще има,
в косите - майски аромат,
в сърцата им - възторга млад
на цялата земя любима.

НА ТЕЛЕНАТА МРЕЖА

Пустош пустее… Разкъсана пръст…
Тегне безмълвие… Повей надгробен…
Безмилостно дълго околовръст
вилня на войната
смерчът злокобен.

На окопите вече замрял е гласът.
По бодливия тел тежки въздишки
самотно и тъжно в полето висят
като пръснати
ноти войнишки.

Мигом славей в безпесенния покой
долетя на тая телена мрежа
и подхвана нечута мелодия той -
за живота, любовта
и копнежа…

ПТИЦИ

Долитат чак в окопите войнишки -
привет от майки, от бащи, деца,
невидими прострели нишки
от техните до нашите сърца.
Разнежват и пленяват с топли думи
и най-обвихрената мъжка гръд -
по-силни са от всякакви куршуми,
от всяка рана и от всяка смърт.
Ти, пъстро ято, вести донеси ми
за майка и за близки, за дома!
Вий, бързи птици - верни и любими, -
с човешки трепет чакани писма…

ЦЕЛУВКАТА

Наш дълг бе в щурм да устоим.
Край нас земята стана рохка.
А някой в синкавия дим
залитна тежко и изохка.
Той беше истински войник,
добър приятел бе, но…падна.
Дойде мъчителният миг
на смърт жестока, безпощадна.
Нима ще трябва в смъртен хлад
под черната земя да стине,
по фронтовака още млад
старицата
да плаче:
„Сине!”
От непосилна скръб обзет,
потиснат от нощта безлунна,
наведох се над него блед
за сетен път да го целуна.
Усетих свиления мъх
над юношеската му устна,
запрял до болка своя дъх -
от мъка вик да не изпусна.
А той в мен поглед молещ впи
и сякаш шепнеше:
„Да знае
за своя син да не скърби,
щом чуе майка ми…
Война е…”
Целувката от онзи ден
на младостта му неживяна
завинаги остана в мен
да ме изгаря като рана.
Тя в изпитни ме прави твърд
и дава ми такава сила,
каквато и самата смърт
дори не би сразила.

ШЕСТВИЕ

Мисля си - на улицата съм сам.
Къщи в разруха.
Нямат сили за стон.
Призрак ли, какво ли е това там?
Бие с копита някакъв кон.

Тегли той улицата - дълъг ковчег.
А в него -
мъката на цял един град,
минал пътя нелек
на грохотен ад.

Пъплят мъгли в траурен строй.
Свел глава, тръгвам сред тях натъжен.
Вятър вие -
с вопли и вой
напява
погребалния марш на Шопен.

ВРЪЩАНЕТО НА ЧОВЕКА

Гърмеж последен. Краят на войната.
От взривове отдъхва равнината.
Просторът се оглася пак от птици -
слънца донесли в своите зеници.
По къщи пусти, ниви неорани
прибират се пак мирните стопани.
И всеки иска плуг в ръка да вземе,
че син на своя роден чернозем е.
И всеки пак мечтае да си има
една луна зад облак… и любима.
Когато вънка снегове се стелят,
да има той и дом, и своя челяд.
Да го посреща любовта на прага,
на палава глава - ръка да слага.
И щастието да не бъде кратко,
а пълно - като думичката „татко”…

С ятата, с хората в крайбрежните места
се срещат пак и песните, и радостта.
И по една невидима за нас пътека
отново връща се човешкото в човека…

ПОСЛЕДНАТА РЕПЛИКА

Пътят пред нас
изписва една въпросителна.
Не е ли наблизо
бездната вече?
И пронизва простора
реплика предупредителна:
- SOS!
Накъде си тръгнал, човече?!…