СЪУЧЕНИЦИ
- И тъй, Ваня - ти се ожени и си доволен?
- Блаженствувам, Митя!… И представи си - между нас - почна нисичко - в София, 27 годишна - уж - туй и онуй - дрънкаха врели-некипели - и както казва Марсел Прево - virginite in acte… Ние - мъжете, трябва да призная, големи се говеда - Томи неверующи… Невинен флирт, спорове, чарлстон - смятаме бо-знае що… Да… ще вечеряш у нас… Без протести!
- Да не ви стеснявам… Младоженци…
- Не… не! Аз съм щастлив - по медения месец мина. Ще ми отнемеш няколко часа. Нищожна жертва за такъв гост…
Млъкнаха. Умориха се от бързо говорене и всеки се пренесе в миналото.
Заедно в гимназия, в университета до едно време.
Ваня свърши, ходи на запад.
Изкара стажа при стар адвокат - взе му клиентелата. Водеше война с противници в процеси, със свои доверители - натрупа пари - и реши да се прибере.
Купи място и съгради в царството свое царство - избра и царица.
Митя напусна още на 2-рия курс и стана артист.
Връстници - а каква разлика.
Ваня - пълен, отхранен, лице на облагороден месар, коса поокапала, облекло скъпо, не съвсем новичко.
Митя - слабичък, изтощен от дълги скитания по градове и планини, елегантен, но евтин костюм…
- А ти?… Вечна бохема?… Има в нея поезия. отвикнах - не мога… Разглезих се… Тя е виновна… изучи най-дребните ми прищевки… Яд ме е, че не я срещнах по-рано… Лошо направи ти, че си се оженил.
- Рядък е твоят билет в живота. Не познавам жена ти - както описваш - де ще намеря такава?… Българка ли е?…
- Чистокръвна. Никъде не ходила. Само български говори - а как чурулика!…
*
Отидоха вкъщи.
Голям вестибюл. Отляво отворен салон - отдясно кабинет.
Влязоха.
Разкошна обстановка.
Скромният провинциален артист и на сцената не е потъвал в такова меко кресло.
- Чудиш ли се?… Не ме гледай прокурорски. Престъпления няма. Далавера, събличане ближни - да - на законно основание… Отначало мислех - пари, здания, вили, автомобили не са за нас - утопия, Марс. За туй се раждат специални хора - особени плът и кръв… Поизучих околните и видях - кои и какви са наши земни избраници - и си казах: „Тъй ли е?… Чакайте, приятели!…” Полека-лека - стигнах ги. Още етаж ще дигам… Що ли разправям… не разбираш тези неща… Хвърчите високо, мили бездомници. ще питаш, не ме ли човърка нещо? Понякога философствувам - как така - за да си направи един къща - сума балами трябва да останат на улицата?… No dura - sed vita! Не съм крив… Спя спокойно - апетита ще видиш… Обичам да си похапна…
Влезе слугинята.
- Господарю, онзи господин дойде.
- Ще извиниш, Митя, стар клиент. Утре има негово сериозно дело - за милион и половина. Интересът преди всичко… Не се безпокой, ще го поканя в салона. А ти - има вестници, илюстрации…
Митя остана сам.
Не завист - учудване се събуди в него.
„Прав е… други плът и кръв… А уж бяхме еднакви по положение, ум, идеи… Що сме ние?… Нямаме ли апетити?… Не се ли боим от мизерия?…”
Вратата се отвори.
Влезе госпожата.
Митя скочи от креслото.
Вкамени се…
- Райна!
Неговата Райничка… Рени…
Първа, едничка истинска любов…
Отдавна - провинциален градец.
Тя гимназистка - той в пътуваща трупа пръв любовник.
Заседяха се там. Имаше сборове…
Запознаха се…
Борова горичка… алеи… полянчици… сенки… портретчета… писма…
„Твоя вярна тайничка женица…”
Тя тръгна по своя път в София - той с военен камион с трупата да просвещават новите земи…
И ето - пак е пред него.
Гледа милите черти.
Ни следа от предишно.
Неочакван ужас, затаен страх.
Той може със замах - волен, неволен - да я погуби.
Не!… Тя е спокойна. Лицето му е тъжно. Няма да й причини зло - твърде много е пожертвувала от себе си…
- Райна!…
- Тс!… Ни дума!… В името на нашата любов - не сме познати… Артист си - можеш да играеш…
Чуха се стъпки.
Засмян влезе Ваня.
- Е… Запознахте се?… Как ти се вижда?… Прости, Райничка, възторга ми… Наш човек… Приятел от детинство…
Съпругата напусна стаята. Трябва да отиде за малко в кухнята - и да се приготви за новата роля.
Ваня пак запя за блаженството си…
- Господа!… Вечерята е сложена… Заповядайте!… - произнесе весело младата домакинка.
Митя свободно въздъхна на улицата.
Вкусна, изобилна чужда вечеря, пивко вино, атмосфера на играна комедия - навяха мрачни мисли.
„Богатство… красива жена… бъдеще… А аз?… И се гаври още с Пантеона…
В него избухна враждебно чувство към Ваня - обида от Райна.
А в съзнанието се обади злорадна мисъл:
„Честит!.. А на всичко туй лежи моят печат - таен микроб на щастието му… Какво ли ще направи, да узнае?… Ще страда?… Ще я напусне?… Моя печат!… Първа любов!… Остава ли нещо от нея?… Колкото от първа чаша ракия… първа цигара…”
Стигна Министерството на просвета. Сети се - утре ще получи отпусната субсидия за театра му.
„Вечни просеци!… Изигра ме животът… и в любовта… и в призванието - във всичко… Ще взема парите и ще се махна оттука… Не е за нас София… Възбужда само завист и злоба - нищо друго…”
сп. „Нива”, г. 1, бр. 16, 15.02.1929 г.
