Иван Джебаров

Дядо Васил, съседът ми по селска къща, открай време имаше куче. Отгледа го от малко и още когато го донесе, бяхме единодушни, че трябва да се наименува Шарко. Защото беше шарен - бялото в него се редуваше с черно, дори ушите му бяха такива. Свикнахме с него, още повече, че по цял ден дядо Васил му викаше ту да дойде при него, ту да се махне от цветната градинка, където обичаше да се търкаля.

Самият Шарко изучи дупките в комшийските огради и замръкваше и осъмваше където му беше кеф. Така минаха десет години, когато най-неочаквано Донка, съседката отсреща, започна да се кълне, че за това време дядо Васил е сменил името на кучето поне три пъти. И не само му го е сменял, но и псувал по него на поразия.

- Отначало - поясни Донка - почна да му вика Сергей. По едно време го чух да го търси на Пламен, сетне…

Знаех привързаността на самотния и едва свързващ двата края старец към това животинче, затова и не хванах много вяра за псуването на поразия. Пък и не ми се беше удавала възможност сам да се уверя в думите на Донка. Дори бях позабравил за тях, когато най-неочаквано оня ден дядо Васил сложи глава на керемидите на дувара ми. Отвърнах на поздрава му, а той почти веднага попита:

- Да си виждал някъде моя Бойко?
- Кой?
- Бойко бе! Кучето ми.

И преди да дочака отговора, свали глава от керемидите и пресипнало завика:
- Бойко! Бойко бе! Ела тука, твойта мамица да…

Беше мой ред да погледна отвъд керпичения дувар.

- Твойта мамица, Бойко, скоро вкъщи, че…. - пак завика дядо Васил, докато преименуваният Шарко ровеше една картичина в края на улицата и хич не му пукаше как го наричат и защо го псуват. Реших да помогна на стареца, който отдавна минаваше осемдесетте и сам извиках:
- Шарко, Шарко! Тук, Шарко!

Кучето заряза къртичината и дотича към гласа ми с надеждата да получи нещо вкусно. Докато дядо Васил ми рече почти сърдито:
- А-аа, комшу, тъй не сме се разбирали! Кучето, знаеш, си е мое!

А към него, още по-строго:
- Марш оттука, Бойко, твойта мама!….

Кучето разбра, че се е излъгало в надеждата си и отново отиде да рови в къртичината. Излязох на улицата, подех с дядо Васил разговор, че ей на, Коледа идва, а слънцето още не ни е изоставило. Хората ще могат и градините си да изорат, и чесъна да насеят.
- Така е, така е! - съгласяваше се дядо Васил, като гледаше как кучето се каля в къртичината.

- Ама тоя Бойко - каза после за него - много ме ядосва. Уж порасна пък… Марш вкъщи, Бойко, че твойта мамица….

Тогава се сетих за уверенията на Донка съседката. Истина явно бяха думите й и за имената, и за псувните. Затова и много внимателно попитах дядо Васил:
- Ти - като го гледах право в очите - сега Бойко си го кръстил, а? Чух, Сергей си му викал преди, после Пламен…

- Така е, така е..- продължи да се съгласява старецът, но явно кучето го
интересуваше повече - Бойко, Бойко, марш! Ух, твоята мамица….

Дали му омръзна къртичината, или усети, че става обяд, но кучето наистина тръгна към дома си. Доволен от себе си, дядо Васил ми рече:

- По едно време и Симеон му виках. Пък за псуването, какво? Аз кучето псувам! Ама то не се сърди, защото веднъж годишно от пенсийката си и саламче му купувам. Бе кучешка му работа… Хайде със здраве.

И повлече годините си към къщи. Гледах след него и незнайно защо се попитах, дали не приличаме всички ние на този човек. Народ от дядовци и баби.

Псуващи кучетата си….