Змей Горянин

Заседателната зала на Търновския конак беше препълнена с хора. Граждани, облечени в нови европейски дрехи, важно сричаха френски вестници, намръщени турци разговаряха лениво върху политическите събития и смучеха дългите си чибуци, неколцина българи, селяни от Габровско, повикани като свидетели, стояха боязливо в най-крайния ъгъл на стаята, тихо шушукаха и скришом се кръстеха, а между тази тълпа две боси циганчета разнасяха кафета върху разнебитени месингови табли и събираха почернели бакърени монети.

През отворената врата на чардака задушливата юнска мараня влизаше на талази и заливаше нетърпеливата публика. Тогава из поясите, стягащи сините анадолски шалвари се измъкваха големи червени кърпи, увиваха се около потните лица и вратове, размахваха се като червени кървави петна и вместо да носят прохлада, носеха сякаш страшния спомен за априлските пожари.

Като че ли ужилен от оса, сънливият слуга скочи, широко разтвори вратата към коридора и застана скован от тежестта на службата си:

- Обвиняемите!

Тълпата се раздвижи, зашумя като кошер. Оживиха се погледите, чибуците паднаха върху превитите колене, френските вестници потънаха в джобовете на сетретата.

- Комитите!

Страшната дума премина през всяка уста, политна из отворените прозорци, обходи улиците на стария град, прелетя заедно с вятъра над гордите съсипни по Царевец и Трапезица и изчезна към върховете на Балкана.

- Комитите!

Страшната дума прозвуча като гръмотевица, като боботене на планински поток, който с трясък се провира между гранитните склонове на планината. И заглъхна. В заседателната зала настана по-тъпа и по-съсредоточена тишина.

Тримата комити застанаха на определеното за престъпници място, сместиха веригите си и спокойно започнаха да разглеждат публиката.

Очите им се плъзгаха по всички лица, търсеха очите, искаха в погледите да намерят преценка за своето дело, да видят похвала или упрек, възторг или проклятие.

Но всички погледи се пречупваха. Страхът слагаше мрежа пред очите и ги притваряше.

Един от комитите се наведе на ухото на своя другар и прошепна:

- Поп Иванчо, виждаш ли хората? Страх ги е да ни погледнат.
- Колцина са луди като нас, Цанко, та сами да си окачат въжето?
- Не е то. Хората са свикнали да гледат в очите само иконите. Защото иконата и да я излъжеш, няма да те заплюе.

Той повдигна очи и се взря в единия ъгъл. Някаква голяма зелена муха се блъскаше в паяжина.

- Поп Иванчо, ето те тебе! Хайде, освободи се, де!
- Цанко, не е време за шега.
- Плачи тогава, попе. Плачи, та дано паякът, Падишах ефенди, сам скъса мрежата.

*

Али Шефик бей четеше присъдата.

Мухата се биеше в сивата паяжина.

Цанко Дюстабанов гледаше стройната зелена снага на Света Гора. Неговите другари Яким Цанков и Поп Иванчо се бяха свили, бяха потънали във веригите си, като че ли думите на присъдата ги подтискаха вече с надгробни плочи.

Цанко Дюстабанов не искаше да ги гледа.

- Ех, вие! С малки хора голяма работа не може да стане. Защо нямам време аз да напиша завещание на българския народ.

Поп Иванчо като че ли се разбуди:
- Какво би му завещал?

Цанко го изгледа изкосо, усмихна се и повдигна ранената си ръка. После бръкна в джоба си, извади една костица и му я посочи:

- Ето тази костичка от ранената си ръка бих му завещал. Другите ми кости не са били полезни на България.

Като че ли в отговор на думите му в стаята се понесе последният израз на присъдата:

- Осъждат се на смърт!

Последна дума.

Цанко Дюстабанов се изправи. Сега той беше свободен човек:

- Господине, в обвинението ми се изтъкват само лоши неща. Искам да се изтъкне и нещо хубаво, добро и човечно.

- Какво е то?

- Когато влязох в една турска кошара, спънах се и паднах. Пушката ми падна настрана. Тогава турчинът, който беше в кошарата, вместо да ме застреля, подаде ми обратно пушката и запита не съм ли се ударил. На този турчин, въпреки клетвата ми, подарих живота. Видя ми се по-глупав от всички турци, взети заедно.

Зелената муха бе разкъсала паяжината и бе излетяла.
Цанко Дюстабанов погали веригите си и тихо започна да си свирка.

*
Синьото небе трептеше от маранята.

Първите лъчи на слънцето потъваха във водите на Янтра, изкъпваха се и леко играеха по върховете на дърветата.

Един славей, напуснал случайно горската си къщичка, летеше над малкия площад, сетне изморен кацна на една греда да си почине.

Под гредата стоеше вързан човек. Славеят видя човека и настръхна. Без да иска, той бе кацнал върху бесилката.

Цанко Дюстабанов погледна птичката, проследи с очите си нейния полет и усмихнат промълви:

- След малко душата ми ще те достигне, славейче. Душата ми ще те намери в гората и ще те научи една нова песен: песента на свободата.

На две други бесилки висяха сгърчените тела на Яким Цанков и Поп Иванчо:

- В битките вървяхте след мен, приятели, в смъртта ме изпреварихте. Щастливци!

Цанко се обърна към свещеника, който искаше да го изповяда:

- Отче, когато разпъваха Христа имало ли е поп да го изповяда?

После хвана примката със здравата си ръка, с усилие я намести на шията си и недоволен каза:

- Ех, как ми пречи ранената ръка!

За последен път погледна небето и скочи от стола.

Тълпата потресена се люшна.

В сподавения плач на жените се чувстваше цялата мъка на робското безсилие.

- Господи, защо не затвориш утробите ни? Защо раждаме деца?

А старият побелял свещеник притискаше кръста до гърдите си и обезумял от ужас повтаряше:

- Майко Богородице, пак разпънаха чадото ти! Пак убиха Бога!

в. „Литературен глас”, г. 7, 23.01.1935 г.