СКРЪБ
превод: Красимира Василева
СКРЪБ
До вчера огряваха целия свят,
а днеска отиват в смъртта.
Падат и падат цвят подир цвят
от дървото на скръбта.
Аз виждам, цветопадът не секва -
снежинки по пътеката ми земна.
Вече стъпки по нея не отекват,
само дългото мълчание дебне.
В мене няма любовни лъчи,
не светят звезди във небето.
Просторът сивее, мълчи
и е старо и празно лицето му.
Кой може да опази сърцето си
в жестокото време на смъртта?
Пак падат и падат цветовете
от дървото на скръбта.
КАКВО БЕ ЖИВОТЪТ МИ?
Какъв бе моят път, ако сега приключи?
Далечен и изгубен сън? Той бе спирала
от тихи радости, които се научих
със пълни шепи да приемам и да давам.
Любовна връзка имах със Земята
и бях щастлив със тази красота.
Тя с мощен жест ми сочеше нататък
към главната ми цел, към вечността.
С води, полета и планински вятър
свързаността ни бе непоклатима,
със бели облаци, летящи в небесата,
които пеят песен за нашата родина.
В дълбокото ни братство верен бях
на необхватните и вечни сили.
Сега съзирам тук единствен грях,
че бяха ми от хората по-мили.
ВЕХНЕЩ ЛИСТ
Всеки цвят узрява в плод,
всяко утро става вечер.
Полет и промяна в ход.
На Земята няма вечност.
Даже хубавото лято
чака есен и увяхване.
Дръж се тихо, лист от злато,
вятърът щом те подхваща.
Смело приеми играта,
остави го да вилнее,
де те смачка и обратно
у дома да те довее.
