Александър Гочев

Президентството на Доналд Тръмп е все още под въпрос. Либералното крило на Хилари Клинтън не мисли да се предава, залага на организирани протести с най-различен характер и най-вече на гласуването на избраните представители на двете партии, което трябва да стане на 41-я ден след всенародното гласуване.

За сравнение, след избора на първия черен президент на САЩ нямаше разярени тълпи по улици и площади, блокади на транспорта, не се трошаха прозорци, черни граждани не бяха малтретирани даже от най-отявлените т. нар. бели расисти. Защо?

Защото резултатите от демократични избори в САЩ се приемат със смирение, но с увереност, че още на другия ден ще се започне упорита борба против политиката на новата власт. Със напълно законни и общоприети демократични средства.

Странно, подобно поведение не се забелязва от страна на американските либерали, обявили се за единствените хранители на демокрацията сред морето от расисти, фашисти, сексисти, ксенофоби, ислямофоби, антисемити, ренегати, консерватори, путинисти и други социални отрепки, които, необяснимо защо, след загуба в изборите, се прибират мирно по домовете си, а на сутринта тръгват или на работа, или да се учат, без да искат отмяна на университетски занятия поради нервни разстройства.

Оправдаването на подобно патологично поведение от страна на либералите се прави по най-стандартен начин - демонизиране на опонентите, като приемане на поражението се счита черно предателство по отношение на либералните идеали, чиято квинтесенция очевидно е една Висша Справедливост в безкомпромисната борба за прогреса на човечеството.

Последното означава, че се отхвърля компромиса като основен принцип за мирно съсъществуване на власт и опозиция в демократичните общества без да се обелва дума за алтернативата - гражданска война. Всеки е запознат с принципа, че ако врагът не се предава, то той се унищожава, но не всеки знае, че това се оказва и либерален принцип.

Оттук следва (”Елементарно, Уотсън!”), че днешните хунвейбинствуващи либерали нямат нищо общо с либерализма; както не е изненада, че Републиканска партия се оказва несъмнено по-демократична от Демократичната партия и то не само по време на последните президентски избори в САЩ.

Обикновеният американски гражданин, например, може мигновено да направи избор кое е по-важно: загуба на работни места поради износ на фабрики и заводи в Мексико или Китай или последната национална истерична кампания за специални транссексуални обществени тоалетни, организирана от елитарните либерално окупирани медии.

Победата на републиканеца Тръмп е победа на социално нуждаещите се над състоятелния “демократичен” елит, елитът на глобалния банков капитал и неговата главна политическа кохорта - Демократическата партия, отдавна престанала да бъде демократична, залагаща не на болшинството, а на най-различни по характер малцинства, до много голяма степен войнстващи, организирани и ревностно подкрепяни от главните западни медии: в борбата за мир чрез военни екпанзии и в борбата за хуманизъм посредством терор.

Примери за тази своеобразна борба за мир колкото искаш, а второто можем да илюстрираме с лингвистичния терор на вече вездесъщата политическа коректност, според която е напълно коректно, например, да се заменя думата “негър” с “черен” в произведенията на Марк Твен с герои Том Сойер и Хъкълбери Фин.

Национализмът, враг номер едно на глобализма, еднакво чужд както на комунизма така и на нацизма и фашизма (с техния интернационален характер и с расата, а не нацията като фактор), е естествена реакция на дадена култура срещу опитите да я лишат от нейната вековно установявана идентичност, отказ да се заменят истинските вкус, мирис, цвят, характер, индивидуалност с някакви неясни и променящи се картонени наднационални сурогати, защитавани с пропагандната логика, че еди-какво си е истинно, защото е вярно. В името на поредното Светло Бъдеще, този път либерално и глобално.

При такава една постановка необходимостта от пренаписване на историята идва съвсем естествено, заличавайки най-специфичното за дадена нация, принизявайки и даже опошлявайки най-почитаните национални символи, идеи, събития.

С особено предпочитание се атакуват легендите от фактологична гледна точка, подход който показва чист пропаганден идиотизъм, тъй като легендата е неприкосновена квинтесенция на историческия опит на нацията, събрала на едно място отделни и несвързани красиви думи, жестове, героични саможертви и победи, без стриктни фактологични претенции към крайния продукт.

В интифадата за поредното светло бъдеще, този път либерално, например в САЩ, са въвлечени практически изцяло средствата за масова информация и всички академични институции до степен, че вече се бие тревога за свободата на словото.

В някои университети либералният терор е стигнал такива висоти, че студентски съвети решават да не се допуска продажбата на определени национални вестници с позицията, че свободата на словото не може да се използва за извинение при атакуване най-слабите и бедни членове на обществото (City, University of London; The Daily Mail, The Sun, The Daily Express (https://www.scienceandnonduality.com/wp-content/uploads/2014/09/einstein_tagore.pdf).

Съвсем наскоро деканът на Чикагския университет Джон Елисън извърши нечувано героична постъпка, заявявайки, че се насърчава говоренето, писането, слушането, оспорването и ученето без страх от цензура (http://dailycaller.com/2016/08/24/uchicago-dean-warns-students-if-you-want-safe-spaces-stay-away/#ixzz4QXqYZn4t), а американският ПЕН център (Ню Йорк) публикува обширен документ за необходимостта от озаптяване на либералните университетски хунвейбини (https://pen.org/sites/default/files/PEN%20America%20Principles%20on%20Campus%20Free%20Speech.pdf).

По същество става въпрос за фрапантно нарушаване на свободата на мнение и на свободата на словото не от кой и да е, а от бъдещия интелектуален елит на либерализма. Уволняване на университетски преподаватели за най-невинни нарушения на либералния студентски канон е вече най-тривиален пример.

Ключ за обясняване на тоталния и неслучаен разгул на елитарния либерализъм предлагат доминиращите медии, особено тези в САЩ.

Едуард Херман, специалист в областта на корпоративната власт и корпоративния контрол, и Ноам Чомски разработват модел на пропагандата, който е главна компонента на тяхната критика на медиите. Големите медийни институции са огромни корпорации, а някои от тях са част от мегакорпорации.

Както и всеки друг бизнес, те предлагат продукт на пазара. Продуктът, който те продават са аудитории (читатели, слушатели и зрители). Купувачите са други корпорации, които могат да просъществуват в нашето модерно време преди всичко чрез рекламата.

Външно влияние над тях се упражнява най-напред от държавната власт (която също е под корпоративен контрол) чрез собствените си пропагандни институции (дипломация за масите и др.) и от постоянен поток от хора на отговорни медийни позиции. Това е най-основната структура.

При това положение какви очаквания можем да имаме по отношение на медийния продукт на система, в която корпорации продават аудитории на други корпорации, интимно преплетени със структурата на държавната власт? (Indicting the System with Noam Chomsky; Interview by Andrew Smolski CounterPunch, April01, 216; https://chomsky.info/04012016/).

От продажбата и, съответно, печалбата стигаме автоматично до глобализацията и до недопустимата ерес на националната държава, за чието безмилостно унищожаване всякакви средства се оказват полезни.

Идеолозите на безмилостната борба с националното формират либералния и неолибералния интелектуален елит, контролиращ изцяло не само антинационалната пропаганда в медиите, но и образованието.

Капитализмът не е само капитал, той е сложна организация за контрол, охрана, и инвестиране на капитала като здравословно състояние на системата може да се поддържа само чрез експанзия. В момента, в който печалбите на финансовия елит започват да намаляват, се колонизира нова територия, предоставяща суровини и евтина работна ръка, и всичко се завръща в нормалното русло.

Интересите на пазара са наднационални по своята същност, влизайки в неизбежен конфликт с локалния мозаечен характер на световната политическата система със специфични закони за всяка отделна страна, следователно, естественият стремеж за максимализирането на печалбите е неизбежно свързан с нарушаването на законите както на собствената, така и на чужди държави.

Основна роля за преодоляването на национални политически бариери, издигани пред глобалния капитал, играе идеологическата обработка на националните интелектуални елити, които елити предоставят управленчески и експертни кадри за всички дейности в дадена държава.

Особено внимание се отделя на образователната система и медиите, контролът над които има решаващо значение за идеологическата и политическата обработка на редовите избиратели, на които се предоставя само лесно смилаема “информация”, без да се отежнява с някакви си там тривиални факти, “известни на всички” (в кавичките е стандартен отговор на официални говорители на правителството на САЩ на запитване на журналисти за източниците на информация).

Изключително съществена роля в това направление играят най-разнообразни НПО-та, щедро и изцяло финансирани отвън чрез държавни и частни донори (”Америка за България” и Сорос като примери тука).

Катастрофалното сриване на нивото на образованието в България е резултат от усилия в тази насока вече почти три десетилетия с резултат планомерно подготвяне както на посредствени специалисти, така и на лесно манипулируем полуобразован електорат.

Главният потърпевш по дизайн е средната класа (или потенциалната средна класа при по-новите демокрации), които са най-опасни за глобалния “банкстерски” капитал, защото могат и започват да имат политически претенции, което не може да се толерира.

Например, производственият бум в САЩ след Втората световна война създава към 1970-те години благоденстваща средна класа, което се дължи не само на индустриализацията, но и на страха на доминиращата класа от олевяване на масите, както например в Италия, главно поради самото съществуване на СССР, страх, който принуждава към по-добро заплащане на работещите.

Опасността средната класа да създаде собствена политическа платформа се копира главно по два начина, идеологически и икономически. През 1975 по поръчка на Тристранната комисия се написва доклад „Криза на демокрацията”, в който се прокламира, че демокрацията не е самостоятелна ценност, а само инструмент и, ако не се внимава, безотговорни групи могат да посегнат на властта.

Внушението е, че инструментът демокрация може да се окаже непотребен в някои условия, произвеждащ, например, неочаквани политически резултати. Икономическият подход е най-директен - унищожаване на политическия потенциал на средната класа, намалявайки броя на “средняците”, което се реализира чрез закриване (износ; аутсорсинг) на индустриални предприятия и чрез директното им обиране с помощта на разнообразни финансови манипулации, включително кризи.

Като резултат от неолибералния курс реалната средна заплата в САЩ през 2000 година се установява на нивото на тази през 1968, а средният доход на семейството пада на ниво 1980 година, което сравнително задържане се дължи на факта, че женската половина от семейството се включва в припечелването за хляба.

“Свиването” на средната класа в САЩ днес е широко обсъждано в американската преса като решаващ фактор за недоволството на средния американец и за победата на Доналд Тръмп, въпреки неимоверната интензивност на пропагандата в медиите в полза на Хилари Клинтън т.е. на глобализационния неолиберален проект.

Днес контролът на информационния поток в защита на глобализацията е практически тотален и не се допуска никакво алтернативно тълкуване на събития в интерес на някаква национална политика.

“Националист” е ругателство, което не се нуждае от доказателства - достатъчно е да се повтаря регулярно със съответен тон, като не пречи да се спомене и думата “нацист”, за да отпаднат всякакви съмнения.

Алтернативни мнения и коментари, особено такива, подкрепени с неудобни и премълчавани факти, са недопустими, а ако са неизбежни се атакуват като враждебна пропаганда, информационна война, атака срещу демокрацията, подкопаване на националната сигурност, феномени намерили място напоследък в официални документи на Европейския парламент, Великобритания и САЩ, неоспорими учители на народите в изкуството на демократичното управление.

Поредно доказателство за разминаване на масираната пропаганда на либералните медии с реалността е наличието на изключително голям брой изненадани, особено в интелектуалните среди, и даже такива нуждаещи се от психологични консултации след неочакваната победа на Донълд Тръмп с неговия национално-популистки боен вик “America First”.

Ето малка илюстрация за чиста и пречиста пропаганда по случай избора на Стив Банон за главен стратег на новия президент. Google дава 26,500 цитата на комбинацията “Стив Банон” + ленинист /болшевик” (”Steve Bannon” + leninist/bolshevik). Потърпевшият е направил едно единствено споменаване на думата “ленинист” през 2014 година в интервю за Daily Beast: “Аз съм ленинист. Ленин е искал да разруши държавата и това е и моята цел”. Искам да срутя установената власт” (http://www.wsj.com/articles/who-is-steve-bannon-1479254631).

Ако Айнщайн беше на мястото на Тръмп, можем най-спокойно (следвайки флагмана на републиканците, Wall Street Journal) да заявим на първа страница “Айнщайн е религиозен! По-религиозен от Рабиндранат Тагор!!!”, пренебрегвайки изцяло контекста на техния диалог относно теории, описващи природата. (https://www.scienceandnonduality.com/wp-content/uploads/2014/09/einstein_tagore.pdf).

За разлика от Тагор, включващ понятието универсален разум, теорията на Айнщайн, както е прието във физиката, изключва напълно влиянието на наблюдателя или експериментатора, следователно, изисква се по-силна вяра да очакваш, че една по-ограничена теория би описвала адекватно света. Оттук и легитимното изявление на Айнщайн: “Аз съм по-религиозен от вас.”