Никола Иванов

Сред изявените разказвачи в българската литература от последната четвърт на ХХ век е Янко Станоев. Той дебютира със сборника с разкази „В строя” през 1968 година, когато е 24 годишен. В периода след това до момента писателят издава над 20 белетристични книги с разкази, новели, повести и романи.

Разбира се, че в тях често са публикувани и по-стари работи, други са по-скоро нещо като „избрано” или преиздания, но във всяка негова следваща книга ще открием и нови творби, които доутвърждават безспорния му писателски талант.

При Янко Станоев се наблюдава и нещо много характерно като творчески подход - той вмъква и вгражда като епизоди и откъси от разкази или цели разкази в по-обемните си творби - новели, повести или романи.

Затова често едни и същи герои ще открием в разказите, новелите, повестите и романите му. Но за това художествено импрегниране също се изисква писателско майсторство, защото трябва да става органично, да им се намери точното място в композицията на творбата и сюжета, за да не изглеждат като кръпки в повествованието. С тази задача Янко Станоев се справя повече от успешно.

В основата на всички творби на този белетрист лежи автобиографичното начало. Струва ми се, че в почти всички творби героите на Янко Станоев имат прототипи от реалния живот. Но те едва ли са снети от натура, не са просто фотографски пренесени от реалността в художествените му творби.

Разбира се, като всеки талантлив писател той прибавя и свои художествени виждания и фикция, за да ги направи, от една страна, индивидуализирани, а от друга - характерни типажи, които носят групи хора.

Разказът „Кой хвърля камъчета по стъклото” ни въздейства с хуманизма си като отрицание на войната, която е причина за смъртта на дезертьора, който иска да се спаси от кошмара. За отвратителното лице на войната, която променя и прави драматична и трагична съдбата на човека разсъждава Я. Станоев и в разказите „Приказка за двама братя” и „Сталинова дажба” от сборника „Танцът на сатирите” (2004 г.)

Сред основните персонажи в разказите на Янко Станоев са творбите за хора на изкуството. Към тези разкази можем да отнесем творби от различни сборници. Почти правило е хората на изкуството да живеят бедно, някои направо мизерстват. Това, което ги крепи, е всеотдадеността на изкуството, което осмисля живота им. Съдбите им са драматични, понякога трагични.

Силните разкази на Я.Станоев са убедителни и ненатрапчиви, с пластично богат изказ и психологически уплътнени персонажи. Някои от тях изненадват с необичайните си сюжети. Понякога някои от героите му завързват възли в душите си, които не могат да разплетат до края на живота си, изправящи ги на самосъд във всеки миг от оставащия им живот. За да достигнат до истината, която ги прави свободни.

Най-добрите разкази на писателя са белязани с високото напрежение на социалната художествена проза. Читателят тъгува с тъгата на малкия човек, усещащ се обречен в един свят, който го потиска до такава степен, че блокира практическата му енергия и дори умението му да мисли. Разказите на този белетрист са израз на интелигентен писателски почерк, но без да са претенциозни.

Напротив, привличат с неподправената автентичност, която става част от поетиката им, заедно с различните стилистични регистри, с които майсторски борави писателят - от високо романтичния, през реалистичния, драматичния и ироничния. Неговите разкази са едновременно и бунт, борба срещу смаляването на човека, те са опит за припомняне на хоризонтите на достойния човешки живот, които всеки индивид трябва да устоява.

В повестта „Реката на раздялата” (1985 г.) писателят затвърждава разказваческия си талант. В творбата впечатляващо се проявява талантът му да изгражда запомнящи се образи, да фабулира и сюжетира. Всички персонажи са индивидуализирани и се запомнят. Езикът е експресивен, въздействащ. Криминалните моменти придават динамика на повествованието, създават интриги и очаквания у читателя, интерес. Показан е пълнокръвният живот в селото ни и в малкото градче П.

Три са романите на Янко Станоев - „Неандерталецо мой”, „Двойникът” и „Блудният син”. „Неандерталецо мой” (1976 г.) е емблематичен за писателя, защото творбата окончателно го ситуира сред най-талантливите ни национални белетристи не само за периода. И в този роман авторът е избрал Аз формата, която очевидно му приляга. Персонажите в романа са впечатляващи, изградени са с високо писателско майсторство, индивидуализирани са и всеки се запомня с характерните си нравствени черти.

„Двойникът” в голяма степен е автобиографичен роман. Творбата се характеризира с приключенски елементи и моменти, които държат в напрежение през цялата творба. Впечатляващи са сюжетните находки на писателя в романа. Романът е безспорен успех на Янко Станоев. Много е пъстра биографията на главния герой.

В романа и неговите герои наблюдаваме едно прогресивно израждане на човешкото. Съдбата на главния герой е колкото индивидуална, толкова и обобщена проекция на терзанията на цяло едно поколение, „залутано” в усещания настъпващ преход и годините на промяна на ценностната система.

Възпроизвеждайки хаоса, изваждайки животинското у човека и човешкото в звяра, писателят поставя под въпрос стереотипи и традиции. Може ли убиец да е спасител? Може ли всичко да си дойде на място, когато се завърнат добрите?

Романът „Блудният син” (1992 г.) е много драматична и тъжна книга. Янко Станоев споделя в романа: „Писането не е работа за самодоволните щастливци. Страданието е вътрешният огън, който стопля страниците и ги оживява. Но не бива да се печеш без мярка на него. Иначе изгаряш. Изпепеляваш се преждевременно.”

В романите си Янко Станоев преплита по много оригинален начин реалността и фикцията, своята лична биография с измислицата, самоиронията със сериозния тон.

Най-добрите разказите, повести и романи на Янко Станоев говорят за несъмнен белетристичен талант. Те са тематично и мотивно полифонични и многопластови. Той не ги ограничава, затваря и капсулира само в една тема или мотив. По този начин писателят постига полифонизъм на повествованието.

Белетристът умее да разказва увлекателно и интелигентно, владее висшия пилотаж на историите в образи, без да ни отегчава или обижда с маниерни претенции. В неговите творби пулсира пълнокръвният живот, в тях става дума за полети и падения, щастие и скръб, драматични, трагични и романтични са героите му.

Често той акцентува върху тайнственото и необяснимото в поведението на героите и по този начин постепенно създава пълнокръвен персонаж. Белетристът извежда на преден план съществени черти на своите герои и така ги прави трайни и запомнящи се.

Този писател изследва човешката душа и търси отговори на мъчителните въпроси за нравствения избор. Я. Станоев се отличава като белетрист със силната си наблюдателност, със своята дълбока чувствителност, прозряла дълбините на човешкото страдание, със способността си да развие една фабула, с увлекателния си стил. Той не се концентрира върху местния колорит, не натоварва текста си със специфични местни думи, за да е универсален.

Макар че в творбите има натуралистични моменти, те са далече от порнографската и вулгарна литература, няма да срещнем брутални сексуални сцени и пошлост. Творчеството му е път към самия себе си, защото героите му, самонамирайки себе си, могат да влязат в битката с бруталната действителност и да я облагородят. Писателят се стреми да постигне равновесие между личността и реалността, между разума и чувствата, между мига и вечността.

Важно е да споменем силната кинематографичност на места в наратива и усетът му към детайла. Несъмнено Я. Станоев притежава висока описателска дарба, може да претвори не само звука, цвета и формата, светлината и сянката, миризмата, но и всички най-фини тръпки на усещанията.

Дарбата на този писател да гради напрежение върху привидно дребни случки от делника и неусетно да внушава усещане за абсурдите и несигурността на съвременния живот е убедителна.

Прозата на Я. Станоев въвежда нови персонажи, надхвърля равнището на забавно-анекдотичното, за да разкрие гротескно разкривени днешните социални и ментални тенденции. Писателят настоява, че реалността е достатъчно досадна и неприемлива, докато по-красиви и необходими неща изискват нашето внимание и загриженост.

И ние трябва да отречем тази разочароваща мрачна реалност, за да се спасим. В смеха на писателя винаги има капка болка. Тази болка го издига над обикновената веселба, над вица и му придава завидна сила. Дори когато се усмихва добродушно, перото му страда за човека. Това не е поза, а същност, един морал, от който имаме нужда всички.

Едно от основните послания и внушения в творчеството на писателя е, че ако устоите от миналото, настоящето и бъдещето се размият, тогава човекът се разпилява в травми, които могат да имат и трагичен знак. Интересува го преди всичко духовният пейзаж на героите, отражението на естеството, произтичащо от натурата на индивида. Чрез красотата на пейзажа писателят разкрива и красотата на човешката душа.

В творбите на Я. Станоев си дават среща и кореспондират помежду си човекът и природата, мъжът и жената, чувствата и разумът, миналото, настоящето и бъдещето, по-скоро загатнато. В творбите му ще открием спотаена тъга, изненадващи със своята оригиналност и зрялост внушения и обобщения, често двойно дъно.

Янко Станоев не е от авторите, които спекулират с първосигнални инстинкти, или пък насаждат мними ценности, което води до деградиране на вкусовете. В подобни случаи не трябва да се казват добри думи за тях или творбите им.

Когато четем творбите му, интуитивно долавяме, че ни разказва със сърцето си, затова му вярваме и го следваме безрезервно и до край.

Писателят е майстор на повествованието. С най-добрите си творби Я.Станоев доказва, че е много добър белетрист, защото за него няма тайни в занаята, той е завършен писател.