Кирил Христов

Ден-два да ми само остават,
погледна ли майка с дете,
в руини у мен съживяват
най-ранни крушения те.

Видът на най-чистото щастие
едно ми открива, що ден:
че рана с годините расте,
че е преизподня във мен.

Не чул съм аз майчина песен,
ни „Сине мой!” - нито еднъж.
От вихър съм сякаш донесен,
намерен във дебрите мъж.

Кога се от нищо запали
пръв път във душата ми гняв,
света ме ръка не погали.
И раснах аз зъл и корав.

Негодници викат по мене -
все крив съм, все нещо греша;
без ехо „О, майчице!” стене
измъчена детска душа.

Белязан за дело, аз расна
и вика глас в мене: „Хвърчи!”
Излитам. Но радост не блясна
във благи на майка очи.

Еднъж ли кал пръсна крилата,
че роду си служа без страх…
Как права била е съдбата -
едвам в старини аз разбрах.

Пренесла ли би за сина си
най-хулни, най-срамни слова?
Но вол ли ми лавъра паси,
пак тебе, о, майко, зова.

1942