Константин Н. Петканов

Тя се казваше Елена.
Накрай село я посрещна учителят, но не я позна. Бяха му казали, че тя е болнава и че на лицето си има петна от сипаница. Сега тя стоеше пред него. Изпод широкополата сламена шапка се усмихваше ябълчев цвят, розов, прозрачен. По страната й играеха румените петна на млада кръв. Никакви други петна не личаха. Снагата й се плакнеше като поточе, промъкнало се през цветни ливади.
Трябваше да я заговори пръв. Едва намери сила да й продума:
- Много самотна ще се чувствате в село.
- А вий къде ще отидете?
- Никъде, но с мене ще умрете от скука.
Елена го погледна с весели очи и му подаде ръка:
- Това ще видим по-после.
Тръгнаха през селото. Ниски, спретнати, варосани къщи, оградени с високи плетища. Улиците, ту тесни, ту широки, на места се губеха в отградените дворове на бедните. Във всеки двор имаше черница, а сливите бяха като гора, натоварени с изобилен плод.
- Сливите са вече узрели, нали?
- Ей сега ще ви набера.
Учителят тичешком влезе в близката градина. Елена остана сама на улицата. Чудеше се на ума на учителя, който беше вече успял да се качи на една голяма слива. Запита го ей така, само да се намери на дума, а той като луд се впусна да й бере сливи. Приближи до плета и му извика:
- Слезте, стига толкова!
А той, за да покаже ловкостта си, бърже се изкачи на най-високия клон на дървото и още по-бърже заслиза. Преди да скочи на земята от най-ниския клон, палтото му се закачи и скъса. Скочи на земята, пламна, засрами се и затули с ръка скъсаното.
- За да ми наберете сливи, скъсахте си дрехата.
- Нищо. Довечера ще я зашия.
- Не, ще дойда у вас и аз ще я зашия така, че няма да личи…
На другия ден се срещнаха в двора на училището. Учителят беше подранил, за да следи слугата като мете двора. Песъчливият двор, широк и чист, чакаше приветливо. Нетърпелив, с леко вълнение той се разхождаше, като избираше по-закритите места, за да не забележат минувачите смущението му. Когато Елена навлезе в двора, не срещна никого. Учителят, затулен в сянката на кирпичената ограда, я наблюдаваше. Облечена в бяла дреха, с червена панделка на шията, тя се къпеше в ярките отражения на слънцето, като бял гълъб. Лека, стройна, тя застана сред двора. Домъчня й, че никой не я посрещна. Но ето, че учителят излезе от сенките. Тя се насочи към него.
Очите им не се срещнаха.
- Слугата измете двора заради вас.
- Какъв широк двор!
- Полето е още по-широко. Не искате ли да го видите?…
Минаха през селото. Изкачиха каменистия баир и навлязоха в равната шир. Тревата беше изсъхнала и пълнеше пукнатините на зажаднялата земя. Зеленина имаше тук-таме из трънаците и в низините, засенчени от бели скали. От тия скали започваха полите на планината, чиято синева сега се топеше от погледите на слънцето.
Подириха цветя из трънаците. Намериха червени, осланени листица и ситни бели мушички. Учителят зърна розова паричка в тръните, и преди Елена да извика от радост, той мушна ръка в трънака и я откъсна.
- Изранихте се лошо. Ръката ви е обляна в кръв.
- Нищо ми няма. Защо е трън, ако не боде? Паричката си бе помислила, че на сигурно място се е скрила, че трънака я пази… Не тръна, а сто змии пепелянки да я пазеха, пак щях да посегна, с ръка да я откъсна.
- Но ухапването от пепелянка е опасно.
- Пак нищо няма да ми стане. Моята кръв е противоотрова.
- Да не е омагьосана?!…
Учителят наистина беше като омагьосан. В ръката му имаше забити надълбоко тръни, но не ги чувстваше. Мислеше си, а пък мислите му бяха огнени, сякаш някой раздухваше въглени в главата му. В полето бяха сами. Пътищата кръстосваха медната шир, белееха се и се губеха, като уморени вихрушки в далечините. По тях не се задаваше никакъв човек. Ако птичките могат да разбират, като хората, то само едно жълтурче, кацнало на глогина, ги наблюдаваше. Тъй ги гледаше това жълтурче, че той каза на Елена:
- Виждате ли оная птичка? Тя ме познава и няма да избяга, ако я приближа.
- Аз зная, че птичките се страхуват от хората.
Насочиха се към глогината. Още не бяха пристъпили втората крачка, жълтурчето нададе вик и хвръкна.
- Птичката не ви позна - пошегува се Елена.
- Вий сте виновна за това. Уплашихте я с красотата си…
Елена нищо не отговори.
Слязоха в низината. Тръгнаха по коритото на пресъхналата река. Завиха зад една скала и спяха. Пред тях лежеше грамаден, плосък камък, а надалече от него, в подножието на друга скала, зееше пещера. Тя се изплаши. Отиде при него. Но учителят пъргаво скочи върху камъка и й извика:
- Дайте си ръцете…
Слънцето беше напекло камъка и приятно бе да се седи върху му. Учителят извади ножче, изопна се, легна на гърди:
- Ще издълбая името си на тоя камък.
- Само вашето ли?
- Първо вашето…
Задраска с ножче по твърдия камък. Елена се наведе към него и леко се облегна на рамото му, за да следи работата му. Почувствала сърцето си немирно, тя свали шапка. Косите й се разплетоха и покриха като с коприна главата на учителя. Събрали всичката си топлина на слънцето, косите го задушиха и той допря чело до камъка. Челото му изгаряше, но все по-силно го притискаше.
Елена прибра косите си.
- Вий заспахте?
Той надигна глава и с несигурни ръце отново задраска по камъка.
- Оставете, не пишете името ми.
Тя му хвана ръката, за да го спре. Ножчето звънна върху камъка - той улови ръката й и сложи на нея запалената си страна. Искаше му се да се погали. Пред зиналата уста на пещерата, тя му се стори като малко слънце, спряло, за да освети тъмнината. Тя бърже отдръпна ръката си, изправи се, скочи от камъка и застана на върха на пещерата.
- Не влизайте вътре! Там е скривалището на зверовете!
- Не се боя от зверовете, както и ние не се боите от пепелянките.
Влезе в пещерата. Погълна я хладният мрак.
- Не можете да ме намерите - извика тя и пещерата й отговори с гръмогласно ехо.
Учителят я последва. Навътре на няколко крачки от входа на пещерата Елена стоеше долепена до хладната стена и притискаше немирните си гърди. Той мина покрай нея, но в очите му още играеха радостно лъчите, та не я забеляза. Протегна ръце дано да я докосне случайно. Напипал влажната и лигава стена, навъси се и се отдръпна. После обезпокоен извика с дълбок, тревожен глас:
- Елено!
Обади ми се смях. Отиде при смеха.
Пещерата отекна в продължително, страстно ехо и заглъхна…

1929