Братислав Петрович - Браца

превод: Таня Попова

Писателите са хора, за които не знаеш как ще реагират. Накъде ще тръгнат и откъде ще дойдат. Не всички, но по-голямата част са такива. За себе си ги деля на две групи: едните салонни, важни, аристократи, които не излизат с мръсни обувки дори до кварталния магазин, а другите, народните, несретници - ходят скромно облечени, обичат обикновените хора, пияници, клошари, седят в традиционни кафенета, на маси с карирани покривки и лекета, и ако първо не почистиш покривката и се опреш с ръце, по ръкавите ти ще се лепнат сол, пипер и трошици хляб.
Ето, такъв съм и аз. Обичам хората от народа. Обичам и големците, хубава работа, ако не ги обичам, но с тези, малките хора, ми е по-хубаво на душата. Такъв съм и в живота. Ако трябва да говоря с директора, ще гледам да разменя някоя дума и с портиера и с чистачката. И от едните, и от другите има полза. Винаги има какво да научиш. Всеки си има своята философия. Да не ви натоварвам с увода, но трябваше да го сложа, така по-добре ще мина към разказа си.
Преди няколко дни бях на едно много хубаво място на Цариградското шосе в България - Костенец. Мястото е много одухотворено. Там по-късно е достигнал европейският прогрес и още могат да се видят някои неща от бай Тошово време. Пред погледа ми попадна първо голямото и хубаво читалище. Прилича много на нашите културни домове. Като че ли един и същи човек ги е проектирал. Това ме накара да се почувствам като у дома си. А на отсрещната страна - новата история, писана вече в демократични времена - красиви колони и пейки, алеи с цветя.
А най-много ме впечатли паметникът. Хубав, висок, а на върха му - щъркелово гнездо! Никога не бях виждал подобно нещо. Разказаха ми, че някога, преди години, наредили на един човек да разтури гнездото, защото птиците цапали паметника и го загрозявали. Той се качил, махнал гнездото и измил паметника. След няколко дни, при една буря, гръм убил човека. Оттогава никой не смее да го пипне. И по-добре. Много добре си изглежда там. Значи някой или някоя невидима сила е решила така, и така трябва да бъде.
Може още да се види по някой „Москвич” с онези, старите регистрационни номера, как се разпада пред стара изтърбушена сграда. А „Ладата”, боядисана в жълто, която собственикът ползва за такси също изглежда добре. Такива места имат собствена душа, там времето е спряло и се живее по-спокойно и бавно. И бракувани военни камиони видях, също както и у нас във Вета и Космовац (села от община Бела паланка). Зиловете прекарват само дърва от горските стопанства. Но няма американски джипове, защото руснаците не са позволявали да се внасят, както беше у нас.
Улучих там точно пазарния ден - събота. Всичко е същото както и у нас. Сергии с най-различна стока. От пиле мляко само няма. Хората викат, разправят се, хапват кебапчета, пият кафета и бира… Всичко е същото! Единствено с пушенето не е така. Когато съм в България си пестя цигарите. Никъде не се пуши на закрито, и в заведенията. Даже и у някои домове. Законът казва, че не може по институциите, а не и у дома. Но някои са неумолими…
И така, всичко това го скицирам в главата си, докато се домъкна с патравите си крака до гарата. Обожавам да пътувам с влакове. Някак си мислено се пренасям в онези времена, когато като поостареем, ни се струва, че са били по-добри. Седнах на пейката на перона, за да мога да си пуша. Гледам хората, релсите… Моята приятелка отиде да си свърши някаква работа из града, нещо да си купи, да се разходи. И ето ти го - един дрипав, мърляв човек, върви прегърбен и някак уморен… Личи, че е клошар. С дълга бяла брада и плетена шапка на главата. По очите му личи, че е интелигентен човек. Гледам го аз, гледа ме и той. Обикаля ме отдалече, а аз си мисля: този кръжи като самолет около летище… ще кацне при мен. Интересен съм му. А той знае, че също ми е интересен. Влезе в чакалнята и пак излезе… Право при мен!
- Ти си чужденец, нали? - пита ме докато оставя торбите на земята.
- Чужденец - казвам му.
Като ме чу как говоря, веднага ме попита:
- Сърбин ли си или македонец?
- Сърбин.
Гледам - в торбите хляб, сладкиши, кебапчета… Храна колкото искаш. Разбрах, че идва от гробищата. Краката му обути с различни чорапи. Нахлузил някакви папуци. Помислих си: „Този уроки не го ловят!”
- Ще ми дадеш ли една цигара? - пита ме.
- Ще ти дам - вадя кутията от джоба си, вземам три, давам му ги и казвам - ето ти три!
- Ти да не си Свети Архангел Михаил? - пита ме в знак на благодарност.
- Човек съм - усмихвам се.
- Даваш ми повече, отколкото искам.
- Аз имам, ти нямаш - казвам и му подавам четвъртата да запали.
- Не искам. И аз имам мярка - казва и продължава. - Бях на гробищата. Днес у нас е Архангелов ден, и хората са занесли какво ли не на гробищата. Вие, сърбите, закъснявате спрямо нас с календара.
- И с други неща закъсняваме… Не само с календара - усмихвам се и малко ме е яд за нашата сръбска съдба.
Изведнъж ме погледна в очите и бавно, по-скоро ритуално бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади нож. Някой, който няма опит в общуването с хората или онези мои салонни приятели, веднага биха побягнали от такъв „Божи човек” (1), още повече, когато извади нож. Аз го гледам спокойно и си мисля, какво ли ще прави с него. Виж го ти, какъв стопанин бил! Извади цигарите, отряза им филтъра и ги разполови. Казва ми:
- Сега имам, трябва да ги пестя…
И ми разказа историята си: как е бил заварчик двайсет години, но после останал без работа. Първо ми каза, че се казва Митко, че умеел да заварява и с лявата, и с дясната ръка. Тъжна история, затова няма да ви я разказвам… Снимам го, а той ми вика, че всички го снимат и после го слагат дори във вестниците. Засмя се и рече:
- В един вестник ме бяха сложили такъв дрипав и мръсен на една и съща страница с едни хубави, голи жени…. Хахахахахаааа. На мен ми беше мерак, но се питах, какво ли им е било на тези жени, като са се видели на тази страницата с бай Митко! Хахахааа…
И на края Божия човек бай Митко ме пита:
- Имаш ли два лева?
- Нямам, но имам едно евро - казвам и вадя от джоба да му го дам.
- Не искам! Това не е наша пара! - взе си торбите, обърна се и ми каза: - Приятен път, братко. Даваш, затова и ще получаваш!

———————

(1) Разказът прилича на тези в сборника “Божиите хора” на Борисав Станкович. бел. авт.