Фани Попова-Мутафова

Тя отминаваше винаги с упорито вдигната нагоре глава, той отбягваше да проследи с взор фигурата й, макар и да го изгаряше желанието да види как изглежда тя след толкова време.

Дъщеря си той срещаше по-често. Два или три пъти в месеца, когато бяха в София, той телефонираше и я извеждаше от къщи. Тогава я водеше на ресторант, кино или театър, изпращаше я до най-близката улица и се сбогуваше, без да се обърне нито веднъж. Как се случи това лято и тримата да се съберат в това шумно морско леговище? Тя бе научила, че той е заминал някъде из Пирина. Той знаеше, че бившата му жена и дъщеря му ще ходят в Берковица.

И ето, че сега те трябваше непрекъснато да се виждат: в градината, на пясъка, из града. Всяка среща дразнеше нервите им и усилваше старата горчивина. Тя още не бе простила миналото. Той още не бе превил гордостта си да признае своя грях.

Затова, когато случаят ги изправи един до друг върху тясната площадка на манастира Аладжа, горе на няколко метра от земята, и двамата почервеняха от гняв и смущение, като отбягваха грижливо да срещнат погледите си. Той бегло докосна с ръка шапката си, тя едва забележимо кимна с глава. Само дъщеря им весело отиде към баща си и не скри радостта и учудването си, че го вижда там.

Двете компании, които бяха отишли на излет из Варненските околности, бързо се смесиха, и в двете имаше много общи познати. По неволя Кина Пенкова трябваше да слуша гласа на мъжа си, да седне в един автомобил с него, да търпи случайното му докосване при качването в колата. Със зле прикрито вълнение той трябваше да остане в общата компания и да гледа, седнала пред себе си, жената, която тъй жестоко го бе наказала за нищожната вина, която той смяташе за отдавна изкупена.

Няколко минути лудо бягство с автомобила, все с море и лозя отстрани, ги докараха пред оградата на парка, който заобикаля лятната резиденция. Часовоят отваря голямата желязна порта; и колата стига почти до вилата на директора, който посреща гостите и ги развежда из великолепните градини.

Компанията тръгва по едни виещи се пътеки, които слизат надолу, чак до брега. Те се спират върху най-широката скала, във вид на тераса, която, издялана на дребни стъпалца, стига до водата. Вляво се рисува бялата ивица на Добруджанския бряг, вдясно се извива големият син полукръг на Варненския залив. Долу, в бездната, водата нежно гали с елмазена пяна големите зеленикави скали. И нищо друго, освен огромна синева - на небето е морето.

Обзет от внезапен порив, Петър Винаров се доближи до бившата си жена. Защо най-сетне те да не забравят отдавна изличеното от паметта му минало, защо да не станат поне добри приятели. Все пак добрите спомени от щастливата им младост бяха по-силни от мрачния лъх на преживяната горчивина…

- Помниш ли - шепне горещо той - помниш ли вечерта, когато пристигнахме за пръв път във Венеция? Сякаш, че вчера е било… Ние пак стояхме тогава тъй сами, един до други, загледани в светлините на морето…

Кина Пенкова трепва. Оглежда се наоколо. Вижда, че компанията е отминала нататък, слязла е към малкото пристанище. Тя отвръща мълчаливо глава и с надменно вдигнато чело тръгва подир чезнещите силуети на приятелите си.

Мъжът остава сам на скалата. Вятърът вее прошарената му коса. Един звънлив звук го накара да се опомни. Откъм куличката на гиздавия замък - граден с червени тухли и бял камък - часовникът отмеря пет часа. Варна ги посреща със своя весел шум, със своя прах, със своите крещящи багри, със своя мирис на риба и сол, докато слънцето пронизва със златни копия и ослепява очите с ярка, бяла светлина.

След този единствен опит да се счупи старата омраза, Винаров разбра, че стоенето му във Варна става вече невъзможно и непоносимо. И реши да замине след два дена за София.

На следната сутрин той отиде за последен път на пясъка. Но жена му и дъщеря му ги нямаше. Те не бяха дошли на смесените бани. Явно беше, че жена му го отбягва вече. Все пак към дванадесет часа той забеляза двата им стройни силуета да се явяват в най-хубавите си пижами. Майката бе облечена цяла в бяло, с червена шапка и от това изпъкваше още повече мургавата й, запазена хубост. Дъщерята, нежна и руса като него, беше облечена в розово на жълти цветя. Те го отминаха без да обърнат глава. Дори и дъщеря му не посмя да хвърли нито веднъж поглед към него.

Тогава глуха неприязън закипя в сърцето му: Ето, че сега тя иска дори и любовта на детето да му отнеме. Колко горда и колко упорита беше тази жена, за да не може да забрави и след толкова години вече.
- Маро! - извика високо той.
Момичето трепна, обърна се, тръгна към него, но след това веднага наведе глава и продължи да върви след майка си.

Оскърбен и гневен, Винаров се отдалечи и престана да дири с очи бялата и розова пижама. Смеси се с една шумна компания, почна високо да говори и се смее, за да прикрие скръбта, която го разяждаше.

Морето блъскаше с ярост огромните си зелени вълни връз брега. Веселият му грохот разпалваше буйни веселби, дръзка палавост. Уловени за ръце, по пет-шест души причакваха идването на някоя висока вълна, подскачаха едновременно над гривата й, след това се отпущаха, избърсваха с ръце мокрите си лица, пълните си със солена влага очи, отново се улавяха и с шумно нетърпение очакваха идването на следващата вълна.

Обкръжен с весели млади хора, Винаров разправяше някакъв остроумен анекдот и караше цялата компания да избухва, в дълъг кикот. Между тях имаше няколко елегантни чужденци. Един едър момък им превеждаше казаното. Към тях се присъедини и една хубава унгарка, след това двама чехи, после някаква румънка. Компанията ставаше все по-пъстра и по-шумна.

Внезапно Винаров побледня. Той видя жена си да тича към него, със стъклен поглед и жълто като восък лице. Тя отчаяно протегна ръце към него.
- Детето! Детето …. - и тя се задъхваше и сочеше като обезумяла някаква черна точка, която ту се показваше в далечината между бясно надигащите се вълни, ту се губеше в зейналите глъбини.

И наистина, до преди малко блесналото в сребърни светлини море изведнъж бе станало черно и зло, бе накъдрило страхотно широкия си, пенлив гръб и с тъмен грохот се хвърляше върху влажния пясък.

Кина Пенкова се улови за лакета на мъжа си. Зъбите й тракаха в зле сдържани тръпки.

- Петьо… По-скоро…. Тичай!… - едва се изтръгна шепот от сгърчените й устни.

В този страшен миг тя инстинктивно диреше своя естествен покровител, бащата, бащата на нейното дете. Омразата бе забравена, не съществуваше, никога нищо не бе ги разделяло.

Винаров се затече към брега, хвърли се във вълните. След него се спуснаха още няколко души от спасителната команда, която не знаеше кому първом да помогне. Вече няколко души отчаяно се бореха с победоносните стихии.

На брега се струпаха хора. Женски писъци от време на време се издигаха над общия, неясен шум и караха всички да изтръпват.

От този миг до часа, когато видяха дъщеря си да отваря най-сетне очи, Винаров и жена му нито веднъж не си спомниха, че те са живели толкова време разделени. Те се зовяха със старите, познати имена, тъй както бяха свикнали да се наричат преди сватбата си още.

Нищо чудно нямаше в това, че бащата заведе с кола жена си и дъщеря си до квартирата им, че остана там докато младото момиче напълно се съвзе; че не си отиде и по-късно, а остана да обядва, а след това и да вечеря при тях.

На другия ден, а след това и всички следващи дни, той продължи да ходи в дома им, да се грижи за детето, да преувеличава последствията от преживяната уплаха, да трепери над всяко оплакване и недоволство на младото момиче. Все пак, най-сетне то напълно възвърна старата си бодрост и той трябваше да престане да ги посещава.

Една вечер той ясно прочете в очите на жена си неумолимия въпрос. Тя казваше: може ли това да продължава вечно? Как ще свърши? Те бяха седнали на една пейка, край оградата на морската градина. Дъщеря им танцуваше в близкия дансинг, отведена от компания весели млади хора. Лъчите на фара опъваха дълги златни жици по тъмносините води. Тълпата шумеше в градината с весел, лекомислен грохот.

Тогава той разбра, че е дошъл горчивият час, в който трябва най-сетне да преклони глава, да признае вината си, да обуздае честолюбието си.

Но в мига, когато той отвори уста да се унизи, жена му леко се усмихна и каза:

- Ние утре заминаваме. Искаш ли да се върнеш с нас?

Винаров я изгледа поразен. Тя, неумолимата, гордата, първа протягаше ръка. Очите й го гледаха спокойно, пълни с очакване. Той взе ръцете й в своите, стисна ги силно и не отговори.

От дансинга идеше някаква бавна и гореща мелодия, там младостта танцуваше във волно опиянение, вятърът шумеше едва забележимо в листата на дърветата, морето дишаше дълбоко и неподвижно, звездите трептяха съвсем ниско над успокоените води.

На другата сутрин тримата заминаха за своето далечно, старо гнездо.

сп. „Морски сговор”, г. ХI, бр. 7, септември 1934 г.