МЕТАФОРА НА ИСТИНСКИЯ ЖИВОТ
Намирам в поезията на Димитър Горсов елементи, мотиви и осъществяване, които тотално се изгубиха и отсъстват от сегашния ни живот. Може би на първо място е верността. Верността към корените, земята и пръстта, към ливади, ниви, дървета и реки, вярност към изконното и вечното. Тук.
Като че ли този поет е последният, който ми казва: Аз искам да съхраня всичко това, да остане и ако не може по друг начин - то поне в моите стихове.
Защото равнината ми е широка, небето е широко и без край и всичко, до което се докосват очите и сърцето ми носи техния белег. През последните десетилетия не съм попадала на съвременен наш поет толкова сроден с природното.
Малко е да се каже - Димитър Горсов сякаш се е слял с естеството, той изстрадва човешкото страдание като част от битките в природното, неотменима част.
„Пих вода - небе преглътнах.”
Или „Тук водите нямат свое име
Тук мълчанието не познава същността си.”
Намирам орфическо звучене в тази поезия, в нея витае вечната слънчева радост от съществуванието, възхвала на самата вечност, а въпросът за крайността на човешката участ е неотменим и неразгадаем.
Не са случайни и заглавия като „Реквием за конете”, реквиемно звучат и стиховете за селските жени, за майката, приятелите, за есенните дървета…
Поетът е този, чийто гръб пазят дърветата. С една химничност, дори и в тоновете на ноктюрното зрелият поет ни издига над земното, което е същността на неговия рисунък. И именно в него, в рисунъка звучи дъха на оная древна мистичност, която притежава и излъхва пейзажът.
„Пих вода - небе преглътнах.”
„Пак над мрежата на нощния клонак цъфти Всемирът.”
Или: „Иде вечер. Вечност иде.”
По своята българска същност поетът Горсов се родее с Андрей Германов, а по стремежа си към необятното - с Уитман. Може тези паралели да изглеждат странни, но така се усеща богатството в строфите.
Нарекъл е солидния том с избрани стихотворения „Тишини и сенки”. Вероятно именно в тишините на своето битие, в непрестанното вглеждане авторът съзира сенките на видимо и невидимо, на зримо и отлетяло.
Пейзажът е различен в течението на сезоните, богат с всички възможни нюанси на природното, с цялата красота и смесица на поля, небеса, лета, слънчеви времена, изтичащи времена, реки, птици и животни…, всичко, което ние, градските хора сме загърбили и забравили.
Поетът не е гост на своя пейзаж, той тук е свой, брат на пролетта и зимата, брат на земята и покълващите ниви. Поетът се слива с корените на природното и го изразява в книгата си чрез своя дълбок и невидим поглед.
Любовта е част от този живот, част от природното. В нея няма нищо ежедневно и дребно, нищо от баналното и бита. Любовта е притежава сока на тревите и дърветата, топлината или замръзването на пръстта, на техните неподвластни на ничия воля желания за възторжено издигане, за истинско и високо възземане.
„Дай ми мътни реки! Пролет бурна ми дай! И небе, дето стене!”
И както всеки роден поет Димитър Горсов намира точната стъпка на стиховете си с една прекрасна плавност и широта на израза. И една великолепна пластичност, напълно припокриваща се с чувството му за единение с природното.
Разбира се в тези повече от четиристотин стихотворения намираме и цялата копнежна сила на мъжествеността, както и тъгата на свитото сърце, погледът към отминаващото, тишините на прозренията.
Струва ми се, че заглавите на този том - „Тишини и сенки” е само една неголяма част от богатото съдържание на книгата.
Защото стиховете в нея не са само сенки на явленията, а изпълнени със самия живот в цялата му красота и студ, в цялата гама от неочаквани и уловими състояния, които всъщност определят лекотата и бремето на смисъла.
И се налага усещането, че тук всяко стихотворение на поета Димитър Горсов е една широка метафора на истинския живот.
Димитър Горсов. „Тишини и сенки”. Издателство Фабер, 2015
