Дора Габе

На Яворова дължа греха си, дето започнах да печатам стихове. Ето как стана това: Екатерина Ненчева, нашата поетеса, с която живеехме в една стая на улица „Солунска”, открадва един ден моята тетрадка с ученически стихове, писани из албумите на другарки и в писмата си до „първата любов”.

Тя ходеше до библиотеката при него, носеше му свои стихове, които Яворов преглеждаше, преди да бъдат печатани.

Открадва моята тетрадка и я предава на Яворова, без мое знание. Когато узнах за това, ужас ме обзе. Но Яворов ме повика заедно с Ненчева и ми каза да му занеса нови, най-нови стихове - ако нямам, да напиша веднага.

Дълго не можах да простя на Ненчева, че ме издаде, защото считах всичко свое, писано дотогава, за глупости и сметнах, че съм се изложила пред Яворова.

С голяма мъка Ненчева съумя да разсее донякъде тревогата ми, а Яворов със своето настояване ме накара да му занеса пет-шест нови стихотворения.

Получих ги обратно, цели изподраскани с червен молив - с подчертани думи, с дълги обяснения коя дума била незвучна, банална, изтъркана, коя рима бедна, как да сбия съдържанието на 5-те строфи в 3.

Залових се: кастрих, зачерквах, съкращавах, сглобявах отделни части в едно. Получи се нещо мъртво, сухо, чуждо. Занесох го. Яворов го прочете и се намръщи.

- Това не е поезия! Къде остана главното: вашата искреност, топлотата, женствеността? Защо сте разпокъсали образите?
- Не зная - не умея!
- Оставете стиховете, ще ги прегледам по-внимателно.
След няколко дена Яворов ме повика и ми предава стиховете. Не можах да ги позная! Уж същият мотив, същите образи, обаче не съм ги писала аз и не бих могла точно така да ги напиша. Яворов каза, че ще ги даде да се печатат.

- Как е възможно! Те не са мои, те са ваши, г-н Яворов.
- Не, ваши са - всичко в тях е ваше, само обвивката е променена.
- Но това ще бъде лъжа пред всички!
- Така се учи всеки поет.
- И вие ли така се учихте?
- Аз?!…

Яворов млъкна и след малко каза:
- Видите ли, госпожице, има хора, които се раждат направо учители. Струва ми се, че аз съм учител.

Оплаках се на Ненчева; има нещо неправо в цялата тая работа - как може да се печатат стихове, преработени от другиго!
- Така е в началото. След време няма да имаш нужда от него. И с мене беше същото.

Наскоро заминах за Добруджа, на чифлика, и там писах стихове цяло лято. Пращах ги на Яворова, той ги връщаше подчертавани, задрасквани, нашарени с червен молив, с дълги писма, пълни с обяснения.

Един ден писмото на Яворов ме озадачи. Пишеше, че ме тласкал по един път и за някаква цел, нужна нему. Че ако изиграя ролята, която ми възлага, щяла съм да му услужа, „както Господ не би могъл да ми помогне. Когато бяхме в София, аз исках да Ви дам в загадка да ме разберете - и не ме разбрахте.

Ако се изкажех открито, Вие бихте се уплашили от моята безгранично смела самонадеяност. Защото аз вървя по един вратоломен път и играя една опасна игра. Но и в добър, и в лош случай за мене - Вие само печелите. Вие ми услужвате повече, отколкото аз Вам.”

Тия изявления на Яворов ме поставяха в недоумение. Нищо не разбирах, неясна ми беше ролята, която ми възлага, смути се непосредното и естествено мое отношение към него и пълното доверие в един „голям учител”. Блъсках си главата да разбера нещо - рано беше да разберем сложния Яворов.

Но последва друго писмо: „Вие трябва да свикнете с обстоятелството дето гледам на Вас като на едно свое крупно произведение, над което работя и ще работя додето бъдем живи.

Когато един ден не ще имате вече нужда от моето пряко съдействие, Вие ще носите в душата си печата на моята душа и без да щете ще служите на моите цели.

А като правя тия егоистични признания, аз желая да ме разберете както тряба, когато искам от Вас упорита работа, като Ви говоря за общ интерес и приятелско доверие.”

След това писмо окончателно се отдръпнах. Нещо в мен се изплаши; да не бъде премазано, да не бъде обезличено. Писах му тоя си страх, Яворов разбра, че сбърка. Помъчи се да направи нещо, но напразно. Моята упоритост беше голяма, колкото неговата мъжка воля.

Дойде до конфликт и пълен разрив.

Яворов писал на баща ми да ни помири. Още много малко съм имала нужда от неговата помощ, не бивало да остави едно свое недовършено дело.

Баща ми не ми каза нищо. Или не помня да ми е казвал. Писмото на Яворов до него намерих след смъртта на баща си, едва преди пет-шест години.

Въпреки своята борба срещу опасното влияние на тоя силен човек и поет, смятам Яворова за мой единствен учител.

Онова, което научих от него, легна в основата на цялата ми по-късна работа.

сп. „Златорог”, г. 20, кн. 8, 1939 г.