ПРЕЗ ЕСЕННИЯ СВЯТ ВЪРВЯ САМА
И в последната си стихосбирка „Уроци по мълчание” Валентина Радинска не изневерява на себе си, на собствения си стил и разбиране за стойностна поезия.
Несъмнено тя е сред най-откроените ни и водещи поетеси в съвременната ни лирика.
За нея е непозната лиричната лековатост, тя не се интересува от епидермиса на живота, а драматично до трагизъм преживява съдбата си, изважда от себе си поетични ядки, които са устойчиви във времето.
В тази лирична книга на Радинска са включени преимуществено стихотворения, които поетесата е сътворила в последно време. От творбите й се усеща преди всичко болката по починалия любим Коко Азарян. Това поетесата изразява не само в стихотворението „Ятата”:
До тук беше със любовта.
Изпепелени земи след тебе…
А ятата пищят сред мъгли непрогледни,
а ятата пищят…
И изгубили хилядолетния път,
който само за миг им е бил непотребен,
те - ятата - пищят сред мъгли непрогледни,
те - ятата - пищят…
И се люшва небето, и земната твърд
се разклаща, и като във мрачен молебен
те - ятата - пищят сред мъгли непрогледни,
те - ятата - пищят…
До тук беше, любими… Онази врата,
макар и невидима, се затвори след тебе…
И ятата пищят сред мъгли непрогледни,
пищят ли, пищят…
Настроенията и обстановката в лиричната творба е като в Ботевско-Яворовска-Ивандинковската поезия. Личната драма и трагедия от загубата на любимия човек е максимално универсализирана, затова е толкова силно въздействието на стихотворението.
Загубата на любимия човек лирическата героиня изживява толкова силно, защото е съществувала духовната връзка между двамата. Тази загуба увеличава самотата на поетесата. Неслучайно рефренът в „Свободно е сърцето ми” е „прииждай, самота!” Лирическата героиня зове самотата и защото само в самотата творецът може да преосмисли и преживее всичко и да се самопостигне творчески:
Сърцето ми е пълно само с минало…
През есенния свят вървя сама.
И знам, че Есента ме е настигнала
докато аз сълзите си броях…
С подобни душевни състояния са свързани и „упражненията по мълчание” на поетесата. „А всичко покрай мен мълчи, мълчи, мълчи…” заявява Радинска в „Тънък лед”. Но в нейните стихове винаги става дума за говорещите мълчания, за говорещата тишина, за викът в тишината, чрез който болката намира своето кънтящо изражение. Въздухът не достига, лирическата героиня не иска да мълчи:
И остана без въздух въздухът…
А мълчанието ти свисти.
(„И остана без въздух въздухът”)
„Самота” е ключовата дума в тази лирична книга - тя преминава като водеща нишка през стиховете от целия сборник. Независимо дали е пряко назована или не, самотата се усеща при прочита на всяко стихотворение.
В стиховете на Радинска властват есента и зимата, няма пролет и лято. В най-добрия случай „пролетта е дъждовна”. Макар че лирическата героиня мечтае за светлина и топлина, но ги няма:
Как ми се плаче, Господи, как ми се плаче…
Как ми се сяда в светлата тишина -
нека птици край мен да летят,…
Дъждовно, неуютно, студено е в „Реквием”, свързано със смъртта на бащата. Тревожна е забравата, на която се поддаваме по отношение паметта на мъртвите. Отива се светът на мъртвите, за които Иван Динков казваше, че са по-дейни от живите.
Светът, в който пребивава поетесата и всички ние, не е добър свят. Лирическата героиня не може да се примири със статуквото. Затова заявява:
Бодилите, цъфтящи на езика ми,
все някой ден ще прецъфтят,
но дотогава има време - свиквайте,
че ще бодат…
(„Докато ме настигне”)
Нейните стихове са от думи „копривени” („От всички страни”). В „Сега съм тъмна, тежка и нечута” поетесата изповядва:
Сега съм тъмна, тежка и нечута.
Сега съм мрак, на дъното стаен…
В редица стихотворения Валентина Радинска използва оксиморона, полюсните състояния, които преобръщат посланията и създават обемност на творбите („Посвещение” и други). Зимно-ледено до безнадеждност е в някои стихове на поетесата („Нито дума” и др.):
В дълбоките сенки на думите от този ден съм се скрила.
Светът за какво ми е - безлюбовен, креслив и голям…
Ти превърна сърцето ми в някаква птица безкрила,
а за тебе го бях превърнала аз във молитвен храм…
…………………………………………………………..
…Но ще заседне слънцето, сенките ще залязват,
и насаме със раната, наречена кратко - душа,
ще се отвори сърцето, и в него на пръсти ще влязат
сълзите, за да излязат думи на сутринта…
(„В дълбоки сенки”)
В творбата стиховете бавно просветляват, мракът постепенно и мъчително отстъпва, за да се появи Надеждата, че все пак макар през сълзите на душата и сърцето, ще се появи Доброто.
Затова в „Реката” по-късно се опитва да се самоопровергае: „Не, реката на моето детство не мирише на блато.”, но не успява да намери житейски биографични аргументи.
Мисълта за смъртта не напуска лирическата героиня на Валентина Радинска, както е в „Нито дума”. Но поетесата разглежда смъртта като етическа категория. За самоспасението като единствен изход става дума в „Послепис”.
Когато можеш да се представиш пред Него нравствено чист, тогава Той ще въздаде според земните ти дела, защото е винаги справедлив. Няма от какво да се страхуваш, когато си живял праведно, не е необходимо да си светец. Богът е във всички нас и всичко около нас е Негово творение. И във всичко, като мислещи същества трябва да разпознаваме Него, за да откриваме Доброто.
В поезията, и въобще в изкуството най-важна е автентичността, т.е. да имаш собствена биография и в творчеството си да си й равен. Няма как да не повярваме в изповедта на Валентина Радинска в „Мостове”:
Малко мостове ми останаха към живота -
все разбити, порутени, а водата - висока…
И залива подпорите, блъска в яростен ритъм,
всеки мост се клатушка - разбито корито!
„Все по-стръвно копая във себе си” - драматично заявява поетесата в „Само раните”. Поетесата се стреми да достигне до предела на болката, до най-болезнените й прояви и състояния.
И в тази си стихосбирка Валентина Радинска не изневерява на себе си. Стиховете й също са разтърсващи, спазматични и осмислящи, каквато е нейната поезия въобще.
Затова нейните лирични творби не ни оставят безразлични, а ни увличат и завладяват с пълната емоционална ангажираност на сътвореното, принуждават ни да съпреживяваме. В „Уроци по мълчание” поетесата си е просто Валентина Радинска.
Валентина Радинска, „Уроци по мълчание”, поезия, Изд.”Захарий Стоянов”, 2016 г.
