ЦAРЕВA РEКA
ЦAРЕВA РEКA
Море, река, пустиня и тропическа трева
се вият като пръстен.
Седя, привел в смирение глава -
за първи път се кръстя….
Греблата са ръце, които нежно галят
гърдите, раменете на реката.
Дочувам песента на влюбен славей
в листата на гората.
- Лодкарьо, спри! - невидим дух в ракитите
мистични факли пали -
ще сляза на брега, ще тръгна по пътеките
на хищните чакали!
Греблата са ръце, които морно плават
и тишината като дъжд ръми.
Заспивам и не помня що са ми разправяли
зелените води….
Като вълшебник с тиха флейта
възпявам тихата река -
мечтая приказна Зюлейка
и устните ми пеят, пеят
ведно с звънливата вода.
Дали съм чел това из страниците
на някой прокълнат поет? -
но ето, аз пътувам с странници
и бий кръвта ми на изгнаник
от някой остров непознат.
Подема с кръшен глас лодкаря
мелодия на стар романс,
в която момък разговаря
с мома, която е откарал
от ордите на някой хан.
Като вълшебен чар опива
звънът на тихата вода.
Духът ми пeе с воля дива
и нокти в бедуин забивам,
смутил покоя на брега….
Дюните, които с теб обхождаме
пламенеят искри на любов -
тука трябва да заспим прободени,
на открито под звезди отгоре ни,
да ни гледа месец виторог.
Розовите пръсти на ръцете ти
си играят с късчета корал -
на брега, когато се погледнахме
ти продума: спря да бий сърцето ми -
и ми даде цветец снежнобял…
После аз намерих богомолката
със крилца разперени от страх -
сам лодкаря пееше във лодката,
нас вечерница огря ни болката,
на целувката ни - първи грях…
Дюните, които с тях обхождаме, -
свела влюбено глава на мойто рамо -
ще бленуваме наново да спохождаме
и да паднем от любов прободени
в тихите води на Ропотамо…
1932
МОРЯШКО СЪРЦЕ
Тоягата и пастирската гуня
на нищите оставям. Талисман
ла търсят с тях и агне златорунно.
Аз искам в развълнуваното време
сърцето ми да стане океан,
преди смъртта живота ми да вземе…
Живея като чайка, в син безкрай,
в безбрежията сини над вълните.
Мираж ли в хоризонта заиграй -
съзирам го от върха на мачтите.
Моряшката ми блуза вихри сто
в платно попътно вдигат и надуват.
На птиците сребристото ято
с вълните към незнайното пътува…
И в ехото се люшват гласове
и песента им, като светла пара,
поглъща пак лазурното море,
като звезда на утрото в пожара.
В стихиите на моя път, безспир,
звънят струни на арфа златочела
и да смири разплисканата шир
простира Бог десницата си бяла.
Далечното в тимпаните ехти
на пискаща сирена в дълбините
и тръпнеш ти, сърце, и пееш ти,
и сливаш се в разбоя на вълните…
Живота си, сред живи неживян,
през чуден сън живота си сънувам -
в сърцето ми се плиска океан
и, може би, към щастието плувам…
1938
ПРОСЛАВА
Обзирам те, родино, цяла,
когато веселият ден
се буди от съня зелен
под небесата на Мусала.
Сърцето ми трепти тогава
от радостта, че съм ти син,
възлязъл твоя исполин,
за да ти въздаде прослава.
Очите ми от тебе греят,
на струните ми ти звъниш
и съдбината ми твориш
със българската епопея!
Подхожда слово пъстроткано
за твоя ненагледен чар,
везмо изкусно на златар,
бои зографски за венчане…
Възрадвай се, исконна земьо,
усмихвайте се, небеса!
Към бъдните си чудеса
България пришпорва времето!
1965
