Леонид Паспалеев

Някога, по цели часове стоях захласнат пред картините на Айвазовски, изобразил морето в неговата стихийност и красота. После, надлъж и шир го прекосих и обикнах безбрежната му шир, разноцветните му багри, стихийността му и вечната му загадка.

О, чудно дивен Понт Евксин! Сега съм при твоите брегове. Полъхва ме лек зефир от безкрайните ти простори и стоя унесен както някога пред морето на Айвазовски. Стоя и в прехласнат възторг слушам твоя неспирен шум и съзерцавам тъмните, сините, изумрудните и опаловите ти води.

Обичам те, Черно загадъчно море. Обичам те, с моето малко човешко сърце, защото от твоята стихийност душата се вълнува и тръпне пред силата на нещо могъщо и властно.

По теб денонощно, и зиме и лете, и пролет и есен са се носили и се носят лодки и кораби. От бреговете на Крим до Хелеспонта и от Кавказ до Хемус човекът се бори с твоята сила.

Още от стари времена древни географи са те описали. Херодот и Страбон, Плиний и Аристотел също са писали за твоите простори. Учените те изучават, но все пак твоят живот и твоята стихия остават още не напълно разгадани за нас. И затова винаги, когато съм при теб, когато гледам твоята безбрежна стихия или се ослушвам в шепота на твоите вълни, мисля, че ние знаем за теб не повече отколкото знае един червей.

Черно загадъчно море!

Старият английски моряк и писател Кондрактон е бил прав и искрен като е казал, че онзи, който не е видял море, живее с половин душа.

Парата, водолаза, радиото, жирокомпаса, а и още много други уреди е открила науката, с които иска напълно да те завладее, но все пак ти си непобедимо, загадъчно, страшно, чародейно, мамещо с твоите стихийни ветрове, подводни скали, мъгли, бури и опасни течения, които смущават душата и на най-смелия моряк.

Колко селища и колко култури помнят твоите брегове, безмълвни свидетели на величие и гибел!

Ти помниш храбрия Язон, който е плавал по теб на своя кораб „Арго”, търсейки Колхида, помниш и дъщерята на Агамемнон, която отправяйки поглед към твоите далечни сини простори, непрестанно е тъгувала по Елада.

Черно, могъщо и страшно море!

Корсари, пирати, контрабандисти, моряци, водолази, пътешественици, учени и прости през всички времена непрестанно са кръстосвали по твоите ширни простори за грабеж, за слава, за богатства, ала все пак още ненапълно е проникнал човек до твоите бездни.

Ти оставяш неизличими следи в съзнанието на хората. Ти ги привличаш към твоите далечни хоризонти, ти ги приучваш към смели подвизи: да мрат или да побеждават в борба със стихиите.

Със своите бързо меняващи се багри, със своята безбрежност и мощ ти увличаш човека, както увлича вълшебната музика или древната приказка. Нощем, когато лумнат светлините на града и замлъкне човешкият шум, аз стоя пред теб, море, и моята мисъл се носи далеч към твоите безбрежни простори. Тогаз шумят загадъчно вълните, и сребърен дъжд излива Посейдон върху твоята повърхност. Сякаш сребърни пламъци в луд възторг се извиват над теб.

И моята мисъл ме отнася към скрития живот, който протича невидим за нас в твоите бездни. И в този час на размисъл и видения ти ме привличаш към себе си, както привлича древната куртизанка със своята страст, екзотични танци и с цъфналата си усмивка на устните.

И тогава луд възторг на копнеж се ражда в мен и душата се запалва от обич към теб.

Било е отдавна, много отдавна, може би, преди хиляди години. Край брега на Черно море е живеела една млада и хубава девойка. Лицето й светело като слънце, а хубостта й била приказна. Никога още бреговете на Черно море не били виждали тъй дивна красота. И жени и мъже с благоговение, но и със завист я поглеждали. Тя била от Елада, където оставила брат и любим мъж.

Тук тя била доведена от пирати. Когато пиратите я оставяли сама и се впускали за грабеж по морето, тя идвала на брега и дълго отправяла поглед в далечината, но там нищо не се виждало.

Ни кораб, ни лодка се виждали в морето. Само вълна подир вълна прииждали и с шум се разбивали от бреговете. Девойката идвала тук всеки ден и чакала дълго време да дойде нейният любим и я освободи от робство. Тя чакала година, две, десет, но никой не идвал. Девойката чакала на брега, а вятърът развявал хубавите й черни къдри. През това време тя хвърляла храна на делфините, които на стада се събирали и играели около нея.

Делфините искали да утешат девойката. Но неутешима била скръбта на момичето по роден брат и любим мъж. Тежка мъка притискала душата й в тази чужда и студена за нея земя. И ето, най-после дошъл часът на нейната смърт. Снежинки покрили земята. Морето станало черно като нощта и все по-студен и по-студен северен вятър духал към дивата и вражеска страна.

Девойката, простряна върху скалите на брега, започнала да вика и брата си и любимия си мъж, сълза подир сълза капели от тъмните й очи, но никой не отвърнал на нейната скръб и нейните вопли в нощта. Само вълните, тия неми свидетели на много трагични моменти в живота на хората, се блъскали в камъните, както преди хиляди години, както и сега продължават да се разбиват с шум.

И ето, най-после, девойката склопила ресници, и смъртна целувка турила край на нейните мъки. А в небето една подир друга изгасвали звездите. Тогава делфините събрани на стада тръгнали към топлите морета, към Елада, за да известят близките за трагичната смърт на девойката.

Затова в тази нощ, когато настъпва есента, когато е отлетяла душата на девойката, из цялото Черно море се чуват вопли, които напомнят човешки гласове.

О, Черно море, ти скриваш легендите за стари времена, и в теб живее свят, изпълнен с тайнственост и красота.

сп. „Морски сговор”, г. 15. бр. 2., февруари 1938 г.