МОРСКИЯТ КОН
Приказка
В старо време, още когато турците били завладели България, из Дели Ормана имало много големи вековни гори, из които трима братя спокойно си пасели своите големи стада.
Най-старият от тях имал стадо от крави, средния стадо от овци, а най малкия стадо от кобили. Стадата им били толкова големи, че когато се движели из гората сякаш земята треперела, когато отивали на водопой, реката пресъхвала в продължение на три часа.
Хубави били кравите на най-стария от братята, едри, с извити рогове и силни. Те давали вкусно и гъсто мляко.
Хубави били овцете на средния брат. Месото им било бяло като захар и сладко като меда на горските пчели. Вълната им била нежна и мека както пуха по страните на някоя хубавица.
Но най-хубави били кобилите на най-малкия от братята. Същински хвъркати соколи!
От далечни страни идвали търговци при най-малкия от братята, за да искат да им продаде от кобилите си. Паши и везири му изпращали злато и скъпоценни камъни, но никому не давал конете си най-малкият брат. Свидно му било за тях. Като очите си ги пазел той.
- Къде отвеждаш пролет кобилите си, братко? - попитали го братята му. - И защо нямаш жребец, който да предвожда кобилите ти?
Нищо не им отговорил той. Но всяка пролет скрито завеждал кобилите в най-гъстите и глухи делиормански гори. Възседнал една от кобилите, той карал стадото си бързо като стрела.
Хората го гледали и се чудели. Но веднъж, когато светло-сребърна пролет дошла, когато весело зашумяла гората, когато облаците като бели коне започнали весело да бягат по небето, когато радостно запели птиците, най-малкият от братята не подкарал вече стадото си на паша.
Скръбта като черен камък притиснала сърцето му. Мрачен седял той на един камък и тежки мисли го притискали. Приближил се до него най-старият брат и го запитал:
- Братко, какво ти е? Защо си тъжен, сякаш си загубил най-скъпото на този свят?
А той им отговорил:
- Днес, трябваше да отведа стадото си на паша! Днес момичето, което обичах трябваше да стане моя жена, но баща й не се съгласи да ми я даде. Не подкарам ли стадото си на паша, ще загубя щастието си, не взема ли девойката, която обичам, за жена ще загубя още повече…
- Ние ще ти помогнем - отговорил най-старият от братята. - Ще ти доведем момичето, което обичаш, но ти трябва да ни кажеш кое е то?
- Кое е то!.. То е по-хубаво от гълъб, по-хубаво от небесните лястовици. Като луната, която вечер осветява небето и земята… Лицето му е по-бяло дори и от снега, който покрива планинските върхове, страните му са по-алени от най нежните рози, които цъфтят на юг от Балкана. Щастлив съм само, когато го виждам близко по себе си, когато ми се усмихва и виждам неговите бисерни зъби. Погледне ли ме със своите соколови очи, тогава бих пожелал да дам и живота си за него…
- Да, досещаме се коя е тази девойка, тя е дъщеря на горския цар - отговорил най-старият от братята. - Той е силен старец, и всичките горски зверове са му подвластни. Братко, кажи, накъде искаше да заведеш стадото си ти?
- На изток, през тъмните делиормански гори, към Черното море. Подир три нощи от морето ще излезе един хубав златогрив жребец. Това той прави веднъж в годината. Аз трябва да бъда тогава там. Не сторя ли това, моето щастие ще се разнесе подобно на вятъра из делиорманските усои…
- Ние ще отведем твоето стадо кобили към Черното море, но само ни покажи пътя, който води за там. - казал средният брат.
Зарадвал се много най-малкият брат и благодарил от сърце на братята си, но не знаел той, че злобна завист вече точила своя нож в техните сърца…
Показал им той път за Черното море и преди да тръгнат им открил тайната, която го правела щастлив. Той им казал:
- Седем есени се бяха изминали от онова време, когато бях отишъл на лов из делиорманските гори. Цял ден, от сутрин до вечер преследвах един елен и едва когато се стъмни можах вече да го настигна и да го убия със стрелата си.
Запалих огън и се готвех да дера елена, но в това време зашумяха храсталаците, залюляха се клоните на дърветата и от тъмнината изскочи един голям старец, целият обраснал с косми. По широката и остра брадва, която блестеше окачена на гърдите му, аз познах, че това беше горският цар, господарят на всички зверове тук в гората.
Той седна при огъня и мълчаливо започна да гледа на пламъка. Мен ме обзе страх, студ скова ръцете и краката ми. Струваше ми се, че щом заспя и ще умра. А клепките ми бяха толкова натежали, че сами се затваряха и лепнеха сякаш бяха намазани с мед. Но аз реших да прибягна до една хитрост. Недалече от огъня, сред храсталаците лежеше отсечен един дебел дъб, дълъг колкото един човешки ръст.
Аз го покрих с палтото си отгоре, като на единия му край поставих шапката си. Тъй направих, че отсеченото дърво започна да изглежда като човек, а самият аз се скрих в храсталаците, наблюдавах какво ще стане по-нататък и продължавах да се боря с дрямката си.
Скоро под светлината на огъня забелязах как изведнъж се изправи горският цар: космат, страшен и тръгна натам, дето бях отишъл най-напред и аз към отсеченото дърво. Той щом забеляза дървото помисли го, че това съм аз, наведе се и с всичка сила удари с брадвата си по дъба.
Брадвата се вряза тъй дълбоко в дървото, че горският цар не можеше вече да я измъкне. Ако бях там на мястото на дъба, горският цар сигурно би ме разсякъл на две с брадвата си. Тогава аз изскочих от скривалището си и с всичка сила замахнах с меча си над главата му. Горският цар се уплаши и започна да ме моли за милост.
Аз се смилих над него и реших да не го убивам. Тогава, от благодарност той ми разкри една от тайните на Черно море. Разказа ми за златогривия морски кон, който веднъж само в годината излизал на брега из морските вълни. От този морски кон са родени всички мои коне в стадото, за които биха дали всичкото си злато и скъпоценни камъни пашите и везирите на близки и далечни страни, за които биха заложили дори и царствата си султаните..
И така, най-малкият брат разказал на братята си как се бил срещнал с щастието.
Той бил искрен към тях да им разкаже всичко това, но завистта като хищен леопард гризяла и късала душите на по-старите му братя. Те скочили на конете си и бързо подкарали кобилите на най-малкия си брат през тъмните и диви делиормански гори, на изток към Черното море.
По пътя най-старият брат казал на средния брат:
- С какво е по-добър от нас нашият най-малък брат? Той има жена по-хубава от слънце и коне, които няма нийде по-хубави на света… Стига му едно щастие - жена му!
- И бялото си стадо от овни и овци бих дал за това, което има той - казал средният брат.
Достигнали братята с кобилите Черното море. Тук те се скрили зад крайбрежните скали. Опънали своите лъкове и чакали кога ще излезе на брега златогривия морски кон.
След малко, когато се стъмнило, морето силно се развълнувало и започнали да прииждат една след друга вълните, и подобно на месецът, който осветява небето и земята, изскочил из морските бездни златогривият кон и осветил тъмнината на нощта.
В този миг братята пуснали своите смъртоносни стрели срещу него. Раненият кон се извил като змия и се хвърлил назад в разгневеното и бурно море, а след него полетели в бездната и всички кобили.
- Невиждано нещо видяхме ние! - извикали братята на своя най-малък брат.- На зова на златогривия жребец всичките ти кобили се хвърлиха в морето и нито една не се върна вече. Ние дълго време ги викахме и ги чакахме, но, уви, те не се върнаха…
Обзет сякаш от зъл и черен дух най-малкият брат отблъснал от себе си хубавицата, скочил на своя хвърковат жребец и полетял като стрела из делиорманските дебри, после на изток към Черното и бурно море и оттогава вече никой нищо не бил чувал за него…
Само там, на онова място, дето бил ранен златогривият кон, пролет, в лунна нощ, из морските бездни се чувало пръхтене на коне и викът на овчар…
Какво се било случило с двамата по-големи братя също никой нищо не знаел.
Само някои старци из Дели-Ормана разказвали, че уж Луда Камчия ги погълнала заедно със стадата им, отмъщавайки, по този начин, за обидата, която те били нанесли на морето. Други разправяли, че те са се били убили един други заради жената на брата си, но никой нищо не можал да каже положително.
Само приказката подобно на вятъра се разнасяла от уста на уста из Дели Ормана, из равна Добруджа, край Луда Камчия и покрай бреговете на Черно море.
сп. „Морски сговор”, бр. 9-10, 1 ноември 1943 г.
