Д. Б. Митов

От векове морето си има своите певци. Романтиката на морския пясък, драматичността на корабокрушението, нещастията на моряшките вдовици и сираци, бурята на моряшката любов увличат читателя, възпламеняват въображението му.

В световната литература има велики художници на морето и романите на един Пиер Лоти или на един Клод Фарер рисуват разнообразния и трагичен живот на моряка.

Само българското изкуство е останало назад от морските сюжети, както въобще българинът в своята същност е чужд на морето. Но новото време ни донесе и нови ориентировки и ето, през последните години чрез изкуството на големия наш пейзажист Марио Жеков ние имаме вече художник на морето.

В пейзажите му е отразена красотата на морската шир и чрез неговото поетично чувство ние най-после проникваме в тайната на една от най-страшните и най-чаровни природни стихии.

Почти едновременно чрез живописта ние опознаваме морето и чрез перото на Кирил Гривек. И то със същата виртуозност, със същата жажда за красота, както изкуството на Марио Жеков.

Три са стихиите, които вълнуват душата на моряка - съдбата, морето и жената. И трите тези стихии го правят суеверен, понякога смел като полубог, а понякога плах като дете. Тези три стихии лежат в основата и на новата книга на Кирил Гривек - „Разкази на моряка”.

Основното настроение е прокарано във всеки един от седемнадесетте големи разкази. Една жажда за красота, която се разкрива съвсем естествено от самите герои на разказите, изпълня душата на автора.

Подчинен на един чисто Оскар Уайлдовски естетизъм, Кирил Гривек пренебрегва социалните елементи на своите сюжети и старателно отминава грозното в живота на моряка, за да придаде повече чар на моряшкия живот.

Такова едно отношение към морето е рисковано, защото може да изпадне в чисто сантиментален тон и да наруши художествената линия. Особено, когато общата рамка е съвсем обратна на какъвто и да е сантиментализъм.

Кирил Гривек е преди всичко виртуоз. У него няма сянка от присъщата на славяните литературната трагичност. И когато по силата на развиващия се сюжет, той трябва да доведе героите си до гибел, прави го съвсем леко, с един удар на четката, от който все пак усещате болка, но по устните ви не остава горчивия вкус на безнадеждността.

Тази виртуозност в изкуството на Кирил Гривек е нещо ново за българската литература, която се отличава със своята тромавост, песимизъм и неестетичност.

Подобно на всички писатели на морето и на моряците и Кирил Гривек е преди всичко живописец. Той се увлича от външното, защото неговият главен герой е морето. А какво значат за тази природна стихия обикновените човешки страдания или радости?

Човешкият живот тече, трагедии се разиграват по бреговете и в параходите, а вълните се плискат невъзмутимо с вечния ритъм на съдбата. И тъкмо в това е силата на майстори като Марио Жеков и Кирил Гривек, че умеят да отстранят всяка баналност от своето творчество, за да чувствате именно този вечен ритъм на съдбата, отразен най-дълбоко и най-силно в невъзмутимостта на морската шир.

Кирил Гривек се интересува от човека само като функция на морето. Затова на пръв поглед неговите герои изглеждат тъй еднакви и сякаш безплътни. По-индивидуализирани у него са само образите на жените, защото те еднички се борят в душата на моряка с водната стихия. Затова толкова трагична е и любовта на моряка към жената.

Когато лейтенант Стамов изгубва любовта на жена си, сякаш истинското щастие го спохожда и той се отпуща безволен в прегръдките на вечната и вярна своя любов - морето. Когато Стамен („Малката рибарка”) удовлетворява своето любопитство, той зарязва без никакво гризане на съвестта нещастната петнайсетгодишна Лена, за да се втурне отново в морето и в неговата неизвестност.

И тази жестокост е тъй естествена за моряка, той не я чувства, тя му е присъща, защото той не носи отговорност според обикновените човешки закони за морал и вярност. Днес той е на брега и взима от живота радостите, за да се срещне утре спокойно със смъртта, която му е по-вярна другарка от всичко.

С увлекателен стил, с лек и картинен език, Кирил Гривек е успял да обрисува именно тази безгранична стихийност на морето и покорността на неговите служители - моряците. Това съвсем не е цинизъм, а една вечна история за човека и неговата съдба. Защото би ли могла да се намери по-голяма нежност от моряшката?

И нима морякът е виновен, че тази нежност е тъй краткотрайна, тъй непостоянна? Морякът прилича много на своя господар - морето и никой не може да му се сърди. Но въпреки всичко, въпреки нещастията, жените тръгват след моряка покорни, слепи и щастливи.

Като никой друг в българската литература до днес, Кирил Гривек е показал в своята прекрасна книга „Разкази на морето” силата на морето, вечната жена и вечната човешка борба за надмощие на любовта.

в. „Литературен глас”, г. 8, бр. 303, 19.02.1936 г.