ГОВОРИ!
От някое време от дворчето на нашия кооперативен дом се чуват силни удари от чук върху камък. Дори през неделния ден ударите продължават с редки прекъсвания. Сетих се, че в това дворче бе издигната барака за ателие - ясно, на скулптор. Значи, дялат статуя!
Пред очите ми се мярна, кой знае защо, Микеланджело, като дяла с чука си статуята на Мойсей.
Какъвто е дребен, попрегърбен и с козята си брадичка, побеляла не само от годините, но и от мраморния прах, той чука камъка неуморно. И щом се спре, то не е от умора, а да огледа синайския мъдрец отпред, отзад, отстрани. После пак продължава…
И ето - последният удар на длетото, статуята е завършена. Мойсей е жив! И тогава скулпторът удря чука си в коляното на Мойсей и му вика: „Говори!” (Parla!)
Какво би станало, ако статуята проговореше наистина? Сигурно за Микеланджело това би било естествено и логично. Не би умрял от уплаха, че камъкът е оживял.
Това ми напомня два други подобни случая от литературата, които собствено са известни. Един ден, когато Балзак разговарял с приятели за някои случки из живота, изведнъж се прекъснал рязко и казал: „Стига празни приказки, да говорим за действителността, за Евгения Гранде! Балзак тъкмо тогава пишел своя знаменит роман.
У Пушкин забележката му, пълна с горчива ирония: „Знаете ли каква игра ми нагласи Татяна? Взе, че се омъжи!”
Мойсей на Микеланджело, Евгения Гранде на Блазак, Татяна на Пушкин - творения на човешкия дух, станали по-живи от действителността!
Ние ще умрем, те ще живеят… вечно!
