Александър Балабанов

Мисля, че сто пъти съм изказвал и писал това, което искам да кажа сега. Сто пъти, защото хиляди пъти съм го вече мислил и съм се отчайвал. Нека го кажа и тоя един път.

Избраници на духа почнаха нашата държава, те се бориха за нашия народ, те са основата на свободите и на благата. Само това, което те са строили и създали - само това е останало.

Каквото дадоха и направиха: Паисий, Ботев, Вазов, Каравелов, Раковски, Яворов, Пенчо Славейков, Петко Славейков, Хр. Г. Данов - и всички като тях - само това е, само това е единствено нещо сигурно в нашата страна, в нашите земи. От всичко друго - почти нищо не е останало, защото от нищото нищо не може да остане.

Благосъстояние няма, особена силна и бодра държава няма, пътища няма, градовете - те са по-лоши от села. Пари няма, свободи няма, национално обединение няма, обществени служби образцови, не образцови, а горе-долу сносни няма, стабилност в държавните наредби няма: никой не е сигурен, че утре няма да му отнемат най-малкото право, което е придобил.

Само у нас са тия постоянни закони с обратна сила - най-зверското нещо в света! И най-гибелното нещо за всяка държава. И още нямаме някаква голяма търговия, нямаме образцови обработки на земята и с разум, техника нямаме за пред хората…

Вижте, в тая област - мога да изреждам само какво нямаме. А в царството на духа - там мога да кажа, че имаме нещо. И не току-така нещо, а големи за нас неща.

При най-оскъдни средства у нас се разви един отличен университет със сили, които могат и на запад да кажат нещо. Имаме сравнително добри училища, отлични учители. Имаме наука!

Имаме песните и фейлетоните на Ботев, имаме живостта на един Алеко Костантинов, имаме „Кървава песен”, имаме такива свежи писания като разказите на Иван Вазов, като неговата чудно топла лирика и поеми, имаме наивната гениалност на „Под игото”. Имаме съвършените стихове на Яворов. Нашата поезия и нашата литература доразвиха един чуден, един богат, един силен, голям български език, на който могат да се кажат като оригинал поемите на Омира, демоните и фуриите на Есхила, божествената реч на Платона, бездните на Пиндара, пламъците на Сафо, гения на Шекспир и на Фауст.

А най-главното, в душите на живите наши поети и писатели и учени дремят тежки залози за по-голямо, по-силно и по-богато бъдеще.

И, ако мисля за анархия въпреки тия имоти, ако мисля за мизерия, то е, защото виждам, че никъде другаде на света не се тъй рязко отделиха един от други двама най-силни двигатели и крепители на силата на една нация: политиците, държавниците, силните на деня - те се откъснаха от духовния живот на българите. Рядко са тия, които искрено чувстват и се интересуват за това какво става в нашата литература, в нашите изкуства, в нашата наука. Тия, които се интересуват живо, те са обикновено добри и отлични хора, но такива, от които нищо не зависи - нито да го подкрепят, нито да го съборят.

А тия, от които зависи нещо - те като че се срамуват да заговорят за един български роман, за една българска поема, за българска лирика, за български разкази, за техните творци. В най-добър случай гледат на тях със снизхождение и с милост. Не ги четат, не ги обичат, поне да ги мразят! Не, не - а ги презират.

И ги презират не от невежество, ни от злоба, а просто защото те не им трябват, за да се качат на едно място, което от тях е най-горещо желано. Нито пък могат да ги свалят, ако ги е качил някой големец или някой демагогски избор.

И не е смешно дори, че тъкмо тия големци и силни на деня у нас дочакват да се интересуват чужденците, европейците от нашата литература и изкуство! А ние - артисти, писатели, поети, художници, учени - ние очакваме тепърва те - българските политици и държавници - да се заинтересуват от българската духовна култура!
Мизерия!

Това безгрижие, това презрение - то е глупост и тъпота. Всичката смисъл на живота не е стомахът, а главата и сърцето. Стомахът е средството. Не е самоцел, господа ближни, които работите и се грижите и обичате само това, което е надолу от гърдите.

Хармонията в българския народ е разрушена, не гибел ни иде насреща, не диктатура, не е дори робство, нито разпокъсване - а дива анархия…

Между теоретиците анархисти като човеци има отлични и сърдечни хора, но анархията е катранът и огънят на всички пъкъли на вселената.

в. „Литературен глас”, г. 4, 20.09.1931 г.