Ангел Христов

Всеки, който разгърне малката книжка с обикновеното на пръв поглед заглавие „Ерозия”, ще остане изненадан от разнообразието на темите и почти неглижираната намеса на автора в кратките разкази. Изненадата идва от това, че Иван Стефанов не си поставя за цел да разкрие чрез чертите на героите си идеи, които властват в неговото мироздание. Неговият  успех идва от друго.

Във всеки от своите разкази той създава онази малка среда („Хулио Коратсар, „Междуетажие”) в която героят или героите му не могат да бъдат други, те остават подвластни на средата, развиват се от нейната вътрешност към външното, онова състояние на героите, в което те живеят независимо от автора, успели са да се откъснат от гравитацията му.

В случая Аз-разказът е за предпочитане и писателят умело се възползва от възможността да представи на читателя си един миг от иначе невидимата среда, в която действието се развива за изключително кратко време, но носи различни по своята сила послания.

Нещото, което прави впечатление и което има своя принос във възприемането на разказа от читателя, е успешното разделяне на автора със своя разказ, освобождаването на разказа от авторовото присъствие, за да звучи той естествено, осветен от малката среда, в която се е породил и чрез която определя собствената си литературна физиономия.

Постигнал го е в повечето разкази, опирайки се единствено на желанието да разкаже една случка в нейната естествена среда, да се отдели от нея и тя да се превърне в разказ.

Правя отклонение, за да подчертая, че създаването на кратки разкази не е толкова лесно, понякога читателят се обърква, той иска да проследи цялостното движение на героите, тяхното оформяне като такива, израстването или сривът им. В случая не става дума за това.

Късият разказ, понякога само от няколко абзаца, развит чрез малката среда, в която съществува героят или героите, остава в тази среда, но заключенията на читателя допълват самият разказ, придават му завършен вид според индивидуалността на същият този читател, неговите интереси, любопитството му, личните му пристрастия и желания.

Кое е забележителното в тези повече от петдесет кратки разказа? Под живата кожа на почти всеки разказ прозира едно от най-уродливите явления на съвременния свят. Ерозията  не като механично разрушаване, а ерозията на духа, на морала, на човешките взаимоотношения, на представите за добро и зло, красиво и грозно.

В една голяма част от разказите тази ерозия има отблъскваща роля, в друга част се разкрива разрушаването на най-здравите взаимоотношения, каквито са те между родители и деца, между братя и сестри, между еднокръвни роднини.

Не случайно заглавието на книгата, изписано с цвета на кръвта, привлича вниманието мигновено и го задържа, за да се подчертае несъгласието на автора с ново установените взаимоотношения между хората, неговите съграждани, тези, които също живеят в своята малка среда, на своята улица, в своя двор, където и да е в нашия объркан и съвсем нездравословен за духа свят.

Страниците се редят една след друга, заглавията проблясват като малки искри в здрача под надвисналото небе, същото, което виждат всички и различно за всеки по отделно. Никой от героите не отговаря на представите ни за литературен модел, всеки от тях е събрал цялата си мъка в няколко абзаца, накъсани, задъхани, сякаш бързащи да ни кажат всичко на един дъх, без почивка, без време да се види цялата картина, акцентът е върху отделни детайли, те се превръщат в действащи лица.

Стената, куклата, крайпътният паметник в едноименните разкази сякаш изтриват от съзнанието ни целия свят и концентрират вниманието ни върху човека с неговите проблеми, малки, на пръв поглед незначителни, но всъщност единствените в малкият свят, свит до една стая, една кукла, един незначителен всъщност паметник.

Това, което предизвиква вниманието ни е стилът на автора, неговото влечение към вътрешният диалог, късите изречения, понякога задъхани като в стихотворение, опитващи се да ни предизвикат, да ни накарат да повярваме понякога в странни заключения, поанти, които са по-скоро плод на авторовото въображение, отколкото на логиката на разказа.

Всеки един от разказите е сякаш отражение в огледало, в което, независимо от физическите закони, има още един образ, този на нещастният човек, непрекъснато опитващ се да проумее случилото се с него, необяснимо, неразбираемо, не рядко и безсмислено.

Реейки се над малкия свят на хората, авторът ту използва първо лице единствено число, ту трето, търсейки разлика в ъглите, от които наблюдава живота. Във всички случаи повествованието е насочено към читателя, който трябва да бъде убеден, че именно малкият свят е важен, а не великите теории, обществените катаклизми, безбройните промени, които, поради някаква необяснима причина, не променят този съзнателно игнориран свят.

В него животът е истински, неподправен, понякога лишен от дързост, друг път налудничав, не толкова неприемлив, колкото създаващ усещането за страх и непреодолимост.

Използвайки късият разказ като възможност за вид лична изповед, провокирана от проблемите в обществото, тяхната нелечимост, поне в описаните случаи, авторът не рядко  се поддава на увлечението си да инспектира процеса и особено неговото водене към предварително предпочетената позиция на несъгласен съвременник, който се опитва да подскаже драмата, но да остави на читателя правото да направи своите изводи.

Прехвърлянето на отговорността в случая е провокация, в резултат на която четящият трябва сам да вземе решение за себе си какво би се случило с него, ако попадне в подобна ситуация.  Така се утвърждава още веднъж малката среда, без чието съществуване няма герои, няма повествование, няма повод за утвърждаване на едни или други поуки.

Дали късите разкази на Иван Стефанов разкриват цялата палитра от взаимоотношения в един свят, в който неговите герои се люлеят между щастието и нещастието, доброто и лошото, случайното и планираното, истинското и фалшивото?

Не, те нямат такива претенции, не са плод на взрив, след който поуките ще се превърнат в пътеводни звезди. Авторът има по-скромни цели. Той показва светът около него, понякога безличен, друг път съдържащ цялата тъга, която може да се събере върху върха на една игла, мярка, разкриваща не толкова биологичната страна на живота, а неговата духовна еманация.

Този тип разкази, основаващи се на мигновени видения, срещи, докосвания до злото и доброто, до любовта и омразата, до взаимоотношенията между хората, всъщност не разкриват толкова своите герои, колкото тяхната малка среда, онази част от живота им, която на пръв поглед не съществува, но всъщност доминира, оформя характери, разкрива сблъсъци, понякога раждащи се вътре в героите, друг път разкриващи морални битки без надежда за положителен завършек.

Много ми се иска да разкажа вица за онова циганско семейство, което посетило едно японско гробище. Съпругът бил много изненадан, че върху паметната плоча, освен цифрите на раждането и на смъртта, се отбелязват и броя на годините, в които съответният  починал бил щастлив. Като разбрал това, циганинът се обърнал към съпругата си и казал:

- Да знайш, на мойта плоча ще напишеш: ТОЯ СЕ РОДИ УМРЯЛ!

Препрочитайки кратките разкази на Иван Стефанов отново и отново се уверявам, че неговият талант на архитект, автор на едни от най-емблематичните сгради в град Плевен, по някакъв начин, при това показателен, е успял да създаде, може би не толкова ярки, но пък в замяна на това точни, съдържащи достатъчна информация, повествования, приличащи на късчета мрамор, върху които някой след време ще напише много по-оптимистичното: ТОЗИ СЕ Е РОДИЛ РАЗКАЗВАЧ!