Санда Йовчева

СТАРИННА ПЕСЕН

Със трепет слушам аз старинна песен,
кога на кръстопътя певецът побелял
на своята гъдулка свири - погледа унесен,
и твърдий мъжки глас тъй страстно зазвучал.

Той пей за бранните и кървави полета,
за подвиг смел и светъл, с слава увенчан,
кога разкривала е на деди ни пътя
съдбата с своя остър, чер ханджар.

Аз тръпна: сякаш чувам тежък конски тропот
и надалеч разнесен боен тръбен звук,
и ордите на моя род и племе в дълъг поход
немирна, скитска кръв, понесена на юг.

И кули островърхи, в облаци забити,
в далечината острий поглед впит;
жените горди с мрачен блясък във очите,
като че виждат вражий стан, пред тях разбит.

Певецо, пей за бранни, кървави полета!
Потомка съм на храбро племе. И смъртта
каква е тя за него? И кръвта пролята?
Че не живота - вечна само е смъртта!

——————————

сп. „Илюстрация светлина”, г. 37, кн. 6-7, 1929 г.

МОЯ ПЪТ

Той води всред съмнения и вяра,
но не запирам аз на кръстопът -
не питам с затаен трепет във душата:
„Кажете ми де води тоя път?”

С очи във слънцето все устремени
пристъпям аз напред, макар сама,
и ето: в огнен се поток превръща
там моя път през вечната тъма.

——————————

сп. „Илюстрация светлина”, г. 38, кн. 1, 1930 г.

ПЕЩЕРАТА НА СВЕТЕЦА

Из цикъла „Песни за Рила”

И питате небето: тука ли е? И входа Божи пръст ви сочи.
Пред него вън горят факли, бориките зелени - вътре - мрак.
И лъха влагата на зеленясалите камъни и плочи. -
Бърлога и обител на пустинножител строг.

Под каменния свод - където капчици сълзят, като че още
за него плачат - тук в дълбока, свята мъдрост взирал е очи. -
И тук смъртта е сварила нетленните му мощи. -
- Но в тоя час ръката дигната какво е искала да заличи?

Грехът на цял народ ли там - забравен в бесовски игри?
На богомили - против вярата и Бога ли - проповедта?
Или ръката дигната е търсела безумството на царя да прогони, -
напразно царството оставил за светеца в непристъпните гори.
А може би видял пред своето лице - като на старите икони -
демони - зло духът му да подлагат на съблазънта.

——————————

сп. „Илюстрация светлина”, г. 38, кн. 4-5, 1930 г.

ЖАЛБА

І.
Месечинко ясна виторожко,
от високо грееш, гледаш надалеко,
чуй да чуеш мойта жалба тежка.

Тънък вятър лъхна във полето,
сви житата, зърното орони.
Първа среща ме от път повърна.

Дума рече, с дума омагьоса,
че прегърна тънка половина -
не усетих как нощта отмина.

Тънък вятър лъхна във полето,
сви житата, зърното орони.
Първа среща надалек отмина.

ІІІ.
Вървя като безплътна сянка аз
в мъглите гъсти на полето.

Тъмней замлъкнала гората,
не пеят бистри ручеи;
във тъмни вирове цветята
оглеждат свойте скелети.

- Там плаче някой и зове
на осланеното поле тъгата.

——————————

сп. „Илюстрация светлина”, г. 39, кн. 8-9, 1931 г.